Анаид знаеше, че всичко бе по нейна вина. Тя го бе предизвикала, нарушавайки естествения ход на нещата, и природата й напомняше за своите закони. Тя обаче бе избраницата и си беше в правото, докато воят на вълчицата не я извади от дълбокия размисъл и не я изпълни с горчивина. Вълчицата виеше на лоши знамения. Старата вълчица с посивяла козина, вълчицата майка с величествена осанка Деметер стоеше пред нея и я гледаше.
— Какво направи, неразумно момиче!
— Дасил не биваше да умре — възрази Анаид трепереща.
— Не си тази, която ще решава кой трябва и кой не трябва да умре! — изрева великата вълчица майка.
— Аз съм избраницата от пророчеството — осмели се Анаид, но бе наясно, че нищо не оправдаваше постъпката й.
— Направи магия, вдъхваща живот, забранена на жените Омар.
— Знам.
— Наруши законите на племето.
— Знам.
— Не се подчини на твоите матриарши.
— Знам.
— Защо го направи?
Анаид поиска да се оправдае, поиска да каже, че обича Дасил, че е умряла по нейна вина, че именно Дасил й спаси живота в замъка на Ержбет Батори и й дължеше отплата с кървава дан. Сети се обаче за хилядите жени Омар, които бяха видели да умират дъщерите, сестрите или братовчедките си. Всички те биха искали да върнат живота на близките си. Всички те биха могли да намерят повод да дадат на своите невинни мъртъвци втори шанс за живот. Определено това, което току-що бе извършила, не беше позволено. Беше светотатство, но го бе сторила.
— Беше съвсем спонтанно. Моля те, бабо, прости ми.
Вълчицата се изправи на задните си лапи и сложи предните на раменете на Анаид. С грапавия си език облиза лицето на внучката си.
— Не мога да ти помогна, не мога дори да ти съчувствам, но затова пък ти прощавам.
Анаид почувства как огромен товар пада от плещите й.
— Благодаря ти, много ти благодаря. Беше истински кошмар, но вече всичко свърши.
Вълчицата беше тъжна.
— Не, Анаид, грешиш. Ти си прокълната избраница. С последната ти постъпка на непокорство проклятието на Оди се изпълни.
Анаид усети, че стомахът й се свива.
— Какво означава това?
— Означава, че жените Омар ще се борят да те унищожат, а Одиш ще искат да те направят своя кралица, за да ти отнемат впоследствие скиптъра.
Анаид я погледна зашеметена.
— И сега какво?
Деметер произнесе бавно безмилостната си присъда:
— И ти ще умреш.
Анаид отпусна ръце, прималяла.
— Но… нали съм безсмъртна.
— Такова е проклятието на Оди.
Анаид уплашено се сви.
— Тогава? Аз съм обречена?
— Да.
Анаид искаше да заплаче, но не можа. Изпита жалост към самата себе си, но едновременно не желаеше да повярва на думите на Деметер, които вече беше чувала и от устата на Кристине.
— Тоест… все едно. Така или иначе ще умра.
Деметер я поправи:
— Не е вярно. Не търси оправдания. Все още можеш да сториш добро на жените Омар.
— Но нали съм Одиш?
— Може би.
— Какво съм аз?
— Ти сама трябва да решиш.
— Как?
— Вслушай се в себе си и се научи да различаваш главното от второстепенното. Досега не умееше или не знаеше как.
— Никой не ме е научил на това.
— Никой не се ражда научен. Всичко се научава, а за да се научиш, трябва да грешиш.
— Ако скиптърът беше у мен… Със скиптъра щях да владея инстинктите си.
— Сигурна ли си?
— Той е в Баалат, трябва да унищожа Баалат.
— Сигурна ли си?
Не, Анаид не беше сигурна в нищо. Помъчи се да разсъждава. Главното бе, че Баалат е най-страшният й враг, най-опасният, който може да й навреди най-много. Ако не я довърши, тя рано или късно ще унищожи жените Омар и… нея самата. А второстепенното бе, че Баалат държи нейния скиптър. Или обратното. Основното бе, че скиптърът е у Баалат, а всичко останало беше по-маловажно.
Видя Деметер да се отдалечава, потъваше навътре в гората и се затича след нея. Остави Дасил сама, в безсъзнание.
— Чакай, Деметер, не ме напускай. Трябва да унищожа Баалат? Това ли е? Трябва да поема по Пътя на Ом? Кажи ми.
Настигна я, но когато постави ръка върху сивата й козина, за да я спре, вълчицата заби зъби в ръката й и леко я нарани. Като предупреждение. Анаид ахна объркана. От раничката бликна капка кръв. Вълчицата изчезна сред гъсталака.
Беше сама.
Никой не я закриляше, никой не бдеше над нея и никой не можеше да й покаже пътя, по който да поеме.
Избухна в ридания отчаяно, безутешно.
Кой ще я насочва занапред? Кой ще й помогне да различи доброто от лошото, значимото от маловажното? Никой ли не забелязва, че е само на петнайсет години? Кога ще я застигне смъртта?
Странно, но съзнанието, че трябва да умре, не я тревожеше толкова, колкото грешките, които бе допуснала. Може би защото хората живеят с мисълта за неизбежността на смъртта още от раждането си. Тъкмо обратното, беше отчаяна, защото се противопостави на жените Омар, не им се подчини, отблъсна майка си и загуби баща си. Дори двете й баби й обърнаха гръб.
„Кураж, Анаид. Бъди смела. Трябва да го направиш. Притежаваш силата на мечката и тази на вълчицата. — Гласът извираше някъде дълбоко от нея самата. Беше леден глас, долитащ много отдалеч. От студената бяла пустош. — Ти не си сама, Анаид. Аз съм с теб и ще ти помогна да продължиш. Не се предавай точно сега."
