Прокълната нощ полностью

– Не трябваше да идваш тук, Ашлин Дароу – изръмжа той и целият намек за желание, който едновременно я привличаше и плашеше, беше изчезнал. Но той прокара длани по ръцете ù изненадващо нежно и спря на тила ù. Палецът му внимателно премина по шията ù, задържайки се на диво препускащия ù пулс.

Тя вдиша и преглътна, а пръстите му проследиха движението. Неволна, но изцяло еротична ласка, която накара цялото ù тяло да се възпламени. Докато след миг хватката му се стегна почти болезнено.

Тя издиша дрезгаво:

– Моля те! – И той я пусна напълно.

Ашлин примигна от изненада. Без докосването му тя почувства… загуба?

– Опасно – каза той, този път на унгарски.

Тя не беше сигурна дали има предвид себе си, или нея.

– Ти един от тях ли си? – попита тихо, без самата тя да сменя езика. Нямаше причина да му дава да разбере, че говори и двата.

Удивление помрачи погледа му и един мускул трепна на челюстта му.

– Какво имаш предвид под един от тях? – на английски този път.

– Аз… аз… – думите отказаха да излязат от устните ù. Ярост изкривяваше лицето му. Повече ярост, отколкото беше виждала да изпитва друг човек. Излъчваше се от всяко очертание на твърдото му тяло. Тя прибра ръцете си около кръста си. Не, не принц, все пак. Дракон, определено, както беше допуснала първоначално.

Оставайки на колене, той се отдръпна от нея. Пое премерено въздух и бавно го изпусна. Въздухът се замъгли около лицето му. Ръката му се поколеба над отвора на ботуша му, сякаш не можеше да реши дали да бръкне вътре, или не. Накрая той каза:

– Какво правиш в тези гори, жено? И не ме лъжи! Ще разбера, а ти няма да харесаш отговора ми.

Ашлин успя да промълви:

– Търся мъжете, които живеят на върха на този хълм.

– Защо? – Тази едничка дума беше като изплюта.

Колко трябваше да разкрие? Той явно беше един от мъжете със странни способности, трябваше да е. Беше твърде изпълнен с живот, твърде могъщ, за да бъде само човек. Още повече, че самото му присъствие някак беше прогонило гласовете – нещо, което не ù се беше случвало преди.

– Нужна ми е помощ – призна тя.

– Така ли? – В изражението му се четеше и подозрение, и снизхождение. – За какво?

Тя отвори уста да каже… какво? Не знаеше. В крайна сметка не беше важно. Той я спря с бързо поклащане на главата.

– Няма значение. Не си добре дошла тук, затова обяснението ти е теоретично. Върни се в града! За каквото и да си дошла тук, няма да го получиш.

– Но… но… – Тя не можеше да му позволи да я отпрати. Нуждаше се от него. Да, едва сега го беше срещнала. Да, единствените неща, които знаеше за него, бяха името му и фактът, че хвърля ками с точността на експерт. Но вече беше ужасена от мисълта да загуби мълчанието.

– Искам да остана с теб. – Тя знаеше, че от нея се излъчва отчаяние, но не ù пукаше. – Моля те! Поне за малко. Докато се науча как сама да контролирам гласовете.

Вместо да омекне, той изглеждаше разгневен от молбата ù. Ноздрите му трепнаха и на челюстта му отново заигра мускул.

– Дърдоренето ти няма да ме разсее. Ти си Стръв. Трябва да си. Иначе щеше да бягаш от мен уплашена.

– Не съм стръв! – Каквото и да беше стръв. – Кълна се в Бог! – Тя се пресегна и сграбчи ръцете му. Кожата беше стегната и здрава, невероятно топла и извънредно наелектризираща под дланта ù. Тръпки пронизаха ръката ù. – Дори не знам за какво говориш.

Той протегна ръка бързо като изплющяване и хвана главата ù, извивайки я към лъч лунна светлина. Действието не я нарани. Напротив, тя усети още едно електрическо разтърсване. Стомахът ù се сви.

Той не проговори, просто я изучаваше с напрегнатост, която граничеше с жестокост. Тя също го изучаваше, шокирана, когато нещо започна да проблясва… да се завихря… да се материализира под кожата му. Лице, осъзна тя с ужас. Още едно лице. Сърцето ù прескочи удар. „Не може да е демон, не може да е демон. Той накара гласовете да спрат. Той и другите са правили чудесни неща за този град. Това е просто трик на светлината.“

Тя все още виждаше чертите на Мадокс, но можеше да види и сянката на някой… нещо… друго. Червени пламтящи очи. Скелетни скули. Остри като ками зъби.

„Моля те, нека е трик на светлината!“

Но колкото повече това скелетно лице се взираше в нея, толкова по-малко тя можеше да се преструва, че е илюзия.

– Искаш ли да умреш? – настоя Мадокс (или скелетът?). Думите бяха толкова гърлени, че едва ли бяха нещо повече от животинско ръмжене.

– Не. – Той можеше да я убие, но тя щеше да умре с усмивка. Две минути мълчание струваха за нея повече от цял живот шум. Уплашена, но решена и все още пламнала от трескавото му докосване, тя вирна брадичка. – Нуждая се от помощта ти. Кажи ми как да контролирам силата си и ще се махна още тук и сега! Или ми позволи да остана с теб и да се науча как става!

Той я освободи, после отново посегна към нея, после спря и сви юмруци.

– Не знам защо се колебая – каза той, въпреки че гледаше устата ù сякаш с копнеж. – Наближава полунощ и трябва да си толкова далеч от мен, колкото е възможно.

В мига, в който изрече последната дума, той се намръщи. Секунда по-късно излая: