Прокълната нощ полностью

Самата Ашлин се съмняваше, че е възможно такива филантропи да са обладани от демони. Демоните бяха неизменно злонамерени, равнодушни към тези, които ги заобикаляха. Но независимо дали мъжете бяха ангели, живеещи на земята, или просто обикновени хора, способни да правят изключителни неща, тя се молеше да могат да ù помогнат по начин, по който никой друг не беше в състояние да ù помогне. Молеше се да могат да я научат как да блокира гласовете или дори да ù помогнат напълно да се отърве от тази способност.

Мисълта беше опияняваща и тя се усмихна. Усмивката бързо избледня, когато поредният порив на вятъра я прониза през якето и пуловера и се просмука в кожата ù. Беше изкарала навън повече от час и беше замръзнала до кости. Да спре да почива (отново), не беше най-умната идея.

С погледът обходи хълма. Облаците се бяха разкъсали и внезапен лъч кехлибарена светлина се изля надолу, като освети масивния замък с цвят на въглен. Мъглата се виеше от дъното на долината, все едно я приканваше с призрачни пръсти. Мястото изглежда точно както бяха казали гласовете, мислеше тя. Замъкът беше потънал в сенки и беше като оживял от филм на ужасите.

Това не я разубеди. Точно обратното. „Почти стигнах“ – помисли тя щастливо и отново се затътри нагоре по хълма. Бедрата ù вече горяха от усилието да се промъква под клони и да прескача издадени корени, но не ù пукаше. Продължи да върви.

След десет минути отново спря, за хиляден път, неспособна да измине дори крачка, а треперещите ù уморени бедра се превърнаха в ледени блокове.

– Не! – изстена тя. Не сега. Разтривайки краката си, за да ги стопли, тя отново огледа далечината. Очите ù се разшириха, когато осъзна, че замъкът не е по-близо. Всъщност, можеше да е по-далеч.

Ашлин поклати глава с учудващо отчаяние. Проклятие! Какво трябваше да направи, за да стигне до мястото? Да разпери крила и да полети?

„Дори да се проваля, не съжалявам, че дойдох тук.“ Частта с липсата на провизии и планиране, да, съжаляваше за това, но трябваше да опита. Независимо колко глупаво изглеждаше, тя просто трябваше да опита. Щеше да измине този път гола и боса, ако се налагаше. Всичко за да получи една възможност да бъде нормална.

Харесваше ù, че можеше да защитава света със своя – гадост – талант, но изтезанието, което търпеше, беше прекалено. Със сигурност имаше и друг начин да помага. С малко мълчание можеше да бъде в състояние да помисли как. Упражненията в дълбоко дишане и медитация не допринасяха много за спокойствието ù.

Тя разтри краката си още по-енергично, изправи гърба си и изопна рамене.

Ök itt. Tudom ök – чу тя, докато минаваше покрай едно превито чворесто дърво. Те са тук – преведе умът ù мигновено, – знам, че са.

После някой друг каза:

Не си ли хубавица?

– Да, хубавица съм, благодаря – каза тя, надявайки се звукът от собствения ù глас да засенчи другите. Не го направи. Дълбоко вдишване, дълбоко издишване.

Докато продължаваше да се бъхти напред, различни разговори от различни времеви периоди се носеха през съзнанието ù, наслагвайки се един върху друг в ума ù. Повечето бяха на унгарски, но някои бяха и на английски и това ги правеше още по-объркани.

Да. Да! Докосни ме! Там, да, там.

Още веднъж да вкуся устните му и ще го забравя. Имам нужда само още веднъж да ги вкуся.

Ашлин се препъваше във вейки и камъни, а думите се сливаха заедно и зазвучаваха по-силно. Още по-силно. Сърцето ù барабанеше в гърдите и тя едва се удържаше да не закрещи от безсилие. Дълбоко вдишване, дълбоко из-…

Ако почукаш на вратата, ще бъдеш чукана като животно и ти гарантирам, че ще се наслаждаваш на всяка минута.

Тя покри уши, въпреки че знаеше, че това също няма да подейства.

– Продължавай! Намери ги! – Още вятър. Още гласове. – Продължавай! – повтаряше тя и думите звъняха в хармония със стъпките ù. Беше дошла чак дотук, можеше да отиде още малко по-нататък. – Намери ги!

Когато беше казала на доктор Макинтош – вицепрезидент на Института, а също неин началник и ментор, какво беше научила за мъжете, той ù беше кимнал кратко и отсечено.

– Добра работа – неговата най-висша форма на похвала.

После беше поискала да бъде отведена до замъка на върха на този внушителен хълм.

– Никакъв шанс – беше казал, обръщайки ù гръб. – Те може да са демоните, които някои от местните описват.

– Или може да са ангелите, за каквито повечето от местните ги смятат.

– Няма да рискуваш, Дароу. – Тогава ù беше наредил да си събере багажа и беше подготвил кола за нейното заминаване за летището, точно както винаги беше правил, когато нейната част от работата (да осигури уши) беше свършена.