Прокълната нощ полностью

Той винаги беше твърдял, че е „стандартна процедура на агенцията“, но никога не изпращаше останалите работници у дома. Само нея. Макинтош беше загрижен за нея и искаше тя да е в безопасност, Ашлин го знаеше. Все пак се беше грижил за нея повече от петнайсет години, беше я взел под крилото си, когато беше уплашено дете, чиито родители не знаеха как да облекчат мъченията на „надарената“ си дъщеря. Дори ù беше чел приказки, за да я научи, че светът е място на магия и безкрайни възможности, място, на което никой, дори такъв като нея, не трябваше да се чувства странен.

Той наистина беше загрижен, но тя също така знаеше, че нейната способност беше важна за неговата кариера и че Институтът нямаше да бъде и наполовина толкова ефективен без нея. В резултат тя беше нещо като пионка в очите му. Затова не се чувстваше (твърде) виновна, задето се промъкна тук, още щом той обърна гръб.

С вкочанени пръсти Ашлин отново придърпа косата над лицето си. Може би трябваше да отдели време да пита местните за най-добрия маршрут, но гласовете в центъра на града бяха твърде шумни, правеха я твърде неспособна да се концентрира. Още повече, че тя се боеше да не бъде забелязана от служител на Института, който да я прибере.

Може би обаче си бе струвало да рискува. Можеше да избегне този студ.

Има само един начин да научиш истината. Намушкай някого в сърцето и виж дали ще умре! – каза глас, привличайки вниманието ù.

О, това е хубаво! Моля те, още!

Разсеяна, Ашлин се спъна в паднал клон и се строполи с болезнено пъшкане. Остри камъни ожулиха дланите ù и задраха в дънките ù. Тя не помръдна дълго време. Не можеше. „Твърде студено е – мислеше тя. – И твърде шумно.“

Докато лежеше там, силата ù сякаш се изцеди напълно. Слепоочията ù пулсираха, а гласовете все още я обстрелваха. Ашлин затвори очи, придърпа реверите на якето си по-плътно и успя да пропълзи и да се сгуши в основата на едно дърво.

Не трябва да сме тук. Те виждат всичко.

Ранен ли си?

Виж какво намерих! Не е ли красиво?

– Млъкнете, млъкнете, млъкнете! – извика тя. Разбира се, гласовете не я чуваха. Никога не го правеха.

Предизвиквам те да тичаш между дърветата гол.

Гладен съм! Мога ли да я взема?

Внезапно прозвучаха пукване и свистене и клепачите ù се отвориха рязко. Последва измъчен писък. Мъжки вик, бързо последван от три други.

Настояще. Не минало. След двайсет и четири години тя правеше разлика.

Ужасът я стегна в желязна хватка, изстисквайки въздуха от нея. Въпреки дърдорещите гласове, тя чу ужасяващо тупване. Опита се да стане, да побегне, но внезапно свистене във въздуха я задържа на място. Не, не въздух, осъзна тя след секунда, а острие. Цялото ù тяло трепна от изненада, когато дръжката на окървавен нож се залюля точно над рамото ù, забито в кората на дървото.

Преди да има време да се измъкне или да извика, се чу ново свистене. Още едно трепване. Вниманието на Ашлин се премести от другата ù страна. Второ острие се беше забило точно над лявото ù рамо.

Как… Какво… Докато проумее напълно какво става, нещо връхлетя от близкия храст. Крехки листа се завихриха в злокобен танц. Снегът, който ги беше покривал, се поръси по земята, когато клоните се разтърсиха. После нещо притича покрай лъч лунна светлина и тя успя да зърне черна коса и лъчисти виолетови очи. Мъж. Голям мускулест мъж се нахвърляше върху нея с все сила. Изражението му беше жестоко.

– Боже мой! – ахна тя. – Спри! Спри!

Внезапно той се озова право в лицето ù. Клекна, заковавайки я на място и подуши врата ù.

– Те бяха Ловци – каза той на английски с лек акцент, а гласът му беше груб и дрезгав, както ù неправилните му черти. – А ти? – Той сграбчи китката ù и дръпна якето и пуловера. Прокара палец по пулса ù. – Нямаш татуировка, каквато те имаха.

Те? Ловци? Татуировки? По гръбнака ù премина тръпка. Нападателят беше огромен и тежък, мускулестата му фигура излъчваше заплаха. От него се носеше метален дъх, смесен с миризмата на мъж и горещина, и на нещо, което не можеше да определи.

Отблизо можеше да види червени пръски по суровото му лице. Кръв? Хапещият вятър сякаш се плъзгаше покрай кожата ù право в костния мозък.

Див – казваше погледа във виолетовите му очи. – Хищник.

„Може би трябваше да послушам Макинтош. Може би мъжете наистина са демони.“

– Една от тях ли си? – повтори мъжът.

Беше толкова шокирана и уплашена, че ù отне минута да осъзнае, че нещо беше различно. Въздухът, температурата…

Гласовете бяха замлъкнали.

Очите ù се разшириха от удивление.

Гласовете бяха замлъкнали, сякаш усещаха присъствието на мъжа и се бояха от него толкова, колкото и тя. Обгърна я тишина.