Не. Това, което изпита, не беше абсолютна тишина, реши тя миг по-късно, а по-скоро… безмълвие. Великолепно, блажено безмълвие. Кога за последно беше познала миг, необезпокоен от разговор? Беше ли изобщо?
Вятърът шумеше и листата плющяха. Снегът се сипеше тихо, докато се носеше във въздуха в една спокойна мелодия, която приспиваше и отпускаше. Дърветата дишаха с живот и енергия, а клоните се вееха леко.
Звучало ли е нещо някога толкова великолепно, колкото симфонията на природата?
В този миг тя забрави страха си. Как може този мъж да е обладан от демон, когато дойде с такава прекрасна тишина? Демоните бяха източник на мъчения, не на спокойствие.
Тогава дали не беше ангел на милосърдието, както местните допускаха?
Затворила очи в наслада, тя отпи от това спокойствие, отдаде му се. Прегърна го.
– Жено? – каза ангелът, а от гласа му се излъчваше объркване.
– Замълчи! – През нея се разля доволство. Дори у дома в Северна Каролина, в къща, построена от строители, на които беше забранено да говорят повече от необходимото, тя винаги чуваше ехото на дълбоко вкоренен шепот. – Не говори! Просто се наслаждавай!
За миг той не отговори.
– Смееш да ми кажеш да замълча? – каза той накрая с тон на изненада и яд.
– Все още говориш – смъмри го Ашлин, после стисна устни. Ангел или не, не ù приличаше на някой, когото може да сгълчи. Освен това последното, което искаше да направи, беше да го ядоса. Присъствието му носеше тишина. И възхитителна топлина, осъзна тя, когато студът бързо напусна тялото ù.
Тя бавно отвори клепачи.
Бяха опрели нос в нос, лекият му дъх се движеше над устните ù. Кожата му блестеше като гладка мед, почти неземна на лунната светлина. Цялото в сурови черти, на лицето му се перчеше остър нос и черни като сърцето на дявола вежди.
Тези хищнически виолетови очи се забиваха в нея, а дългите мигли ги правеха да изглеждат още по-заплашителни. „Ще убия всеки, навсякъде“ – сякаш казваше изражението му.
„Демон.“ Не, не демон, напомни си тя. Тишината беше твърде добра, твърде подходяща. Но все пак не беше и ангел, реши тя. Беше донесъл тишина, да, но явно беше толкова опасен, колкото и красив. Всеки, който можеше да хвърля ножове така…
И какво беше той?
Ашлин преглътна и го огледа. Пулсът ù не трябваше да започне да пърха точно сега, а гърдите ù не трябваше да се стягат от болка. Но сърцето ù запърха. А гърдите ù се стегнаха от болка. Мъжът беше като драконите в приказките, които Макинтош ù беше чел – твърде смъртоносен за опитомяване и твърде хипнотизиращ, за да се отдалечиш от него.
И все пак внезапно ù се прииска да зарови глава на рамото му. Искаше да се притисне до него. Искаше да се хване за него и никога да не го пусне. Дори осъзна, че се приближава към него с намерението да се отдаде на тези желания.
„Спри! Недей!“
Човешкият допир ù беше отказан през по-голямата част от живота ù. На пет беше пратена в Института, където повечето от служителите нямаха други грижи, освен да изучават способността ù. Макинтош беше най-близкият ù приятел, но дори той не я беше прегръщал или докосвал често, сякаш се страхуваше от нея толкова, колкото беше загрижен за нея.
Срещите също бяха трудни. Мъжете направо откачаха, когато научеха за способността ù. А винаги научаваха. Нямаше как да я скрие. Но…
Ако този мъж беше този (това), за което тя го мислеше, вероятно нямаше да му пука за малкия ù талант. Вероятно щеше да ù позволи да го докосне. А докосването и топлината му можеше да се окажат толкова могъщи усещания, колкото и тишината, но толкова повече…
– Жено! – повтори той. Думата излезе дрезгава, силна като вино, когато се вряза в мислите ù.
Тя замръзна. Преглътна отново. Беше ли… желание това, което трепна в леденовиолетовите му ириси, напълно заличавайки убийствената им изцъкленост? Или желанието, което виждаше, беше родено от болка и жестокост, от нейната предстояща смърт? Връхлетя я рояк от емоции. Още един пристъп на страх, мрачно благоговение и да, женско любопитство. Тя имаше малко опит с мъжете и още по-малко с желанието.
Какво си беше помислила, когато се беше приближила толкова близо до него? Може да беше приел докосването ù като покана. Можеше да я докосне в замяна.
Защо от самата мисъл не я обземаше истерия?
Може би, защото грешеше. Може би той не беше дракон все пак, а принцът, който убива дракона, за да спаси принцесата.
– Как се казваш? – попита тя.
Измина една изпълнена с напрежение секунда, после още една и Ашлин реши, че той няма да отговори. Линии на напрежение прорязаха грубите му черти, сякаш това да бъде близо до нея, беше досадно задължение. Накрая той каза:
– Мадокс. Казвам се Мадокс.
Мадокс. Името се плъзна по коридорите на ума ù като прелъстителна песен, която обещаваше невъобразимо задоволство. Тя се принуди да се усмихне за поздрав.
– Аз съм Ашлин Дароу.
Вниманието му се премести върху устните ù. Въпреки снега, по челото му изби мъниста пот и заблестя.
