Прокълната нощ полностью

– Трябва да я отведем в града, но тя видя твърде много – каза суров глас. Най-студеният и най-безчувствен глас, който беше чувала. – Какво е мислил Мадокс?

– През цялото това време съм живял с него и не знаех как страда – каза тихо приличен на ангел блондин със зелени очи. Той беше облечен изцяло в черно и носеше ръкавици, които стигаха чак до бицепсите му. – Винаги ли е така?

– Не винаги, не – каза този, който беше държал меча. – Обикновено е по-примирен. – Погледът му беше суров, а тонът му измъчен. – Жената.

„Убиец!“ – изплака вътрешно Ашлин. Искаше ù се да нападне всички. През целия си живот способността ù беше разкривала повече лошо, отколкото добро, като я беше принуждавала да слуша гласове от различни векове – от омразни обвинения и дори писъци от ужас. А единственият мъж, който ù беше дал някаква степен на спокойствие, беше жестоко убит.

„Направи нещо, Дароу!“ Тя разтри парещите си очи с опакото на китката си и се изправи на нестабилните си крака. Какво можеше да направи? Те я превъзхождаха. Бяха по-силни от нея.

Силно татуиран мъж ù се намръщи. Имаше подстригана по войнишки кестенява коса, две обици на веждата и меки, пълни устни. Имаше също повече мускули от световен шампион по бодибилдинг. Щеше да е красив (като за сериен убиец), ако не бяха татуировките.

Дори бузите му бяха изрисувани с бурни картини на войни и оръжия.

Очите му бяха в същия оттенък на виолетово като на Мадокс, но в тях нямаше дори намек за топлина или емоция. Кръв покапа от носа му, когато разтри с два пръста брадичката си.

– Трябва да направим нещо с момичето – отново този студен, безчувствен глас. – Не ми харесва да е тук.

– Дори така да е, Аерон, няма да я докосваме – този мъж имаше черна коса, която беше като тъмен ореол около главата му и различни очи – едното кафяво, другото синьо. Лицето му беше цялото в белези. На пръв поглед беше противен. Но ако се вгледаш по-внимателно – имаше нещо почти хипнотизиращо в него, усилено от аромата на рози, който се носеше от него. – Утре сутрин тя ще бъде в същото състояние, в което е сега. Дишаща и облечена.

– Типично за Мадокс, да ни отнема забавлението.

Сърдитият глас дойде иззад нея и тя изписка и се завъртя. Красив мъж с бледа кожа стоеше на вратата. Гледаше я с такъв глад в очите, сякаш си я представяше гола и видяното му харесваше.

Тръпки побиха цялото ù тяло. Копелета, всички те! Подивелият ù поглед обходи стаята и се спря на окървавения меч, който безгрижно беше хвърлен на пода. Мечът, който беше срязал Мадокс, сякаш той не беше нищо повече от тънък пласт коприна.

– Искам да знам коя е тя – каза със студен глас татуираният Аерон. – И искам да знам защо Мадокс я е довел тук. Той знае правилата.

– Сигурно е била една от хората на хълма – каза ангелът, – но това все още не обяснява защо я е довел сред нас.

Тя щеше да се изсмее, ако не беше на ръба на срива. „Трябваше да послушам Макинтош.“ Тук наистина живееха демони.

– Е? – подсети ги Аерон. – Какво ще правим с нея?

Всички мъже отново се обърнаха към нея и Ашлин се хвърли към меча. Пръстите ù се свиха около дръжката и тя се изправи, насочила върха в тяхна посока. Мечът беше по-тежък, отколкото изглеждаше, и ръцете ù моментално започнаха да треперят под тежестта му, но тя го задържа здраво.

Мъжете просто я огледаха с любопитство. Липсата на страх у тях не я обърка. Тя познаваше Мадокс едва от скоро, но в нея имаше нещо диво, тя скърбеше от загубата му и настояваше лично да отмъсти за смъртта му.

„Мадокс.“ Името му, прошепнато в ума ù. Нямаше го. Завинаги. Стомахът ù се сви болезнено.

– Трябва да ви убия, всички вас. Той беше невинен.

– Невинен? – присмя се някой.

– Тя иска да ни убие. Ловците наистина са дошли за нас тогава – каза Аерон с покруса.

– Един ловец не би нарекъл Мадокс невинен. Дори на шега.

– Една Стръв няма да се поколебае. Спомни си, че всяка дума от устите им беше лъжа, въпреки че лицата им винаги бяха открити.

– Гледах на монитора си как Мадокс убива четиримата мъже. Нямаше да го направи, ако бяха невинни. А се съмнявам, че някакво съвпадение е довело невинна жена в гората по същото време.

– Мислиш ли, че има някакви умения с меч?

Сумтене.

– Не, разбира се. Виж как го държи!

– Малката е смела обаче.

Ашлин ги зяпаше. Едва смогваше да следи разговора.

– На никого ли не му пука, че тук беше убит човек? Че вие сте тези, които го убиха?

Облеченият в черно ангел се засмя, наистина се засмя, но в зелените му очи имаше страдание.

– Повярвай ми, Мадокс ще ни благодари утре сутрин.

– Ако първо не ни убие затова, че сме тук – отговори някой.

За нейно учудване няколко от мъжете се засмяха. Всички заклатиха глави в искрено съгласие. Само този, който беше нанесъл фаталните рани, остана мълчалив. Продължаваше да се взира в тялото на Мадокс, а изражението му беше белязано от агония и вина. Добре. Тя искаше той да страда за това, което беше направил.

Онзи чувственият, който смяташе, че никоя жена не може да му устои, сведе поглед към нея и ù отправи още една ленива, прелъстителна усмивка.

– Остави меча, сладка, преди да се нараниш!