Прокълната нощ полностью

Тя го задържа здраво стиснат.

– Ела и го вземи от мен, ти… ти… животно! – думите излетяха от устните ù, без да може да прикрие предизвикателството. – Може да нямам никакви умения с мечове, но ако ме доближиш, аз ще те нараня.

Имаше въздишка. Смях. Промърморено: „Що за жена може да устои на Парис?“.

– Казвам да я заключим в тъмницата. – Това беше казано от онзи, наречен Аерон. – Не се знае какво ще направи тя иначе.

– Съгласен – отговориха като ехо другите.

Промъквайки се към вратата, Ашлин поклати глава и стисна меча още по-здраво.

– Тръгвам си. Чувате ли ме? Тръгвам си. И запомнете нещо от мен! Ще бъде въздадено правосъдие. Всеки от вас ще бъде арестуван и екзекутиран.

– Мадокс може да реши какво да прави с нея на сутринта – каза спокойно този с различните очи, пренебрегвайки я.

Сякаш Мадокс можеше да решава нещо сега.

Брадичката ù потрепери. Очите ù се разшириха, когато всички негови убийци закрачиха към нея с решителност.

* * *

Не ме наранявай! Моля те, не ме наранявай!

Пауза. Щракване.

Болезнен вик.

Ръката ми! – раздиращи хлипове. – Ти ми счупи шибаната ръка! – Ръката на Ашлин туптеше от съчувствие. – Аз не съм… направил нищо… лошо.

Гласовете се бяха върнали с пълна сила.

Тя се сгуши на пода на тъмната влажна килия, трепереща и уплашена.

– Исках само да намеря някой, който може да ми помогне – прошепна тя. Вместо това беше попаднала право в приказка на братя Грим, но щастлив край не се виждаше.

Ще го направя. Ще го направя. Просто… се нуждая… от един миг.

Едностранчивият разговор се набиваше в ума ù от цяла вечност и изглеждаше като фалшив концерт от гняв, отчаяние и болка. Но над него се носеше един единствен глас. На Мадокс. Не глас от миналото, а спомен. Изблик от писъци.

– И ти напусна Института за това – тя поклати глава от скръб и възмущение, като се опитваше да убеди себе си, че този ден не е нищо повече от кошмар. Че един мъж не беше убит пред очите ù. Намушкан. Неколкократно. Но тя знаеше истината. Виковете му… Боже, виковете му. Яростта му, че е окован и бит, мъчението му – това беше по-лошо от всичко, което беше чувала от друго човешко същество.

Сълзи потекоха от очите ù. Тя не можеше да изхвърли образа му от главата си. Образът му преди да умре и образът му след това. Сурово красиво лице, почти диво в своята напрегнатост. Лицевите кости хлътнали. Виолетовите очи ярки. Виолетовите очи затворени. Високо загоряло и мускулесто тяло. Потрошено, окървавено, безжизнено тяло.

Тя проплака.

След като я набутаха в тази килия, убийците на Мадокс бяха обещали да ù донесат одеяла и храна. Клетвата беше дадена преди векове, но никой не се беше върнал. Ашлин беше доволна. Не искаше да ги вижда повече. Предпочиташе да търпи студа и глада.

Треперейки, тя стисна яката на якето. Беше благодарна, че още го има, че мъжете – тези варварски чудовища, не ù го бяха взели по сякаш безкрайния път от горе до подземията.

Точно тогава нещо пробяга през пръстите ù, цвъркайки щастливо, и тя трепна. О, Боже, о, Боже, о, Боже! Тя се свря в близкия ъгъл. „Мишка!“ Космат малък гризач, който би изял всичко, а където имаше един…

С разбунтуван стомах тя обходи с поглед килията. Не че видя нещо. Стаята беше твърде тъмна и Ашлин нямаше да може да види ръка (или чудовище), дори да беше право в лицето ù.

– Стой неподвижно! – дълбоко вдишване. – Стой спокойно! – дълбоко издишване.

Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш, но моля те, не ме наранявай отново! – каза Счупената Ръка, връщайки се в мислите ù с хлипане. – Нямах намерение да се вмъквам вътре. – Последва дълга пауза. – Добре, да, да. Направих го. Имах намерение, но исках само да видя кой се е настанил тук. Не съм ловец, кълна се. Не съм.

Ашлин потрепна от чутото и се притисна по-плътно в каменната стена. Ловец, беше казал мъжът. Убийците на Мадокс бяха нарекли нея ловец. Какво имаха предвид? Ловец на глави? Тя се намръщи и разтри подутия си и болящ глезен. Кой можеше да помисли нещо такова за високата сто шестдесет и пет сантиметра обикновена Ашлин?

– Няма значение. Трябва да намериш начин да се измъкнеш от тук, Дароу. – Трябваше да каже на властите какво се беше случило с Мадокс. Щяха ли да ù повярват? Щяха ли да се загрижат? Или мъжете тук ги бяха омагьосали по някакъв начин, както бяха направили с останалите жители на града (ангели – да, бе), които им бяха позволили да вършат каквото искат и когато искат?

От устните ù се чу хлип, тялото ù се разтресе. Никой не трябваше да умира толкова бавно, толкова болезнено. Без достойнство. Пренебрегнати викове.

По един или друг начин Мадокс щеше да бъде отмъстен.

* * *

Мадокс изкрещя.