Прокълната нощ полностью

Пламъците го облизваха от глава до пети. Изприщваха и стопяваха плътта му, смаляваха го до нищо, до гола кост. Не, дори не и кост, помисли той в следващия миг. Пламъците го бяха смалили до пепел. Но той все още усещаше… винаги усещаше. Все още знаеше кой е, все още знаеше какво е и че ще се върне отново в огъня утре.

Агонията беше повече, отколкото можеше да понесе. Струйки пушек сгъстяваха въздуха и пръскаха сажди във всички посоки. Сякаш бе страничен наблюдател и знаеше, че тези сажди принадлежат на него. Че са част от него.

Твърде скоро саждите се върнаха там, където беше стоял той, слепиха се и станаха тяло, мъж… мъж, който още веднъж се запали. Тяло, което още веднъж се стопи ужасяващо – парче по парче, отлепвайки кожата от плътта. После по мускулите започнаха да потрепват оранжево-златни искри и те се разпаднаха напълно. И пак черният бриз, който върна всичко на мястото му, за да може целият процес да се повтори. Отново и отново, и отново.

През цялото време Насилие ревеше в главата му, отчаяно искаше да избяга, но вече не беше заситен, както в мига на смъртта. С неговите викове се смесваха тези на другите осъдени души, които пищяха, когато пламъците на ада ги поглъщаха. Демони, тези противни крилати създания с блестящи червени очи, скелетни лица и дебели жълти рога върху главите, пърхаха от един измъчван затворник към друг, смееха се, подиграваха се и плюеха.

„Аз нося едно от тези чудовища вътре в себе си. Само че моето е по-лошо.“

Другите демони също го знаеха.

– Добре дошъл отново, братко! – присмиваха се те, преди да го оближат с пламтящите си раздвоени езици.

Винаги когато огънят го поглъщаше преди, на Мадокс му се беше искало да се стопи до нищо и никога да не се връща в ада или на земята. Да приключи мизерното си съществуване и най-после болката да спре. Винаги преди… но не и тази нощ. Не и този път.

Тази нощ болката беше притъпена от желание.

Образът на Ашлин се вряза в ума му, дразнейки го много повече от демоните. „С мен ще намериш само блаженство“ – сякаш казваха очите ù, докато устните ù се разделяха, жадуващи за целувка.

Тя беше пъзел, който той искаше да разгадае. За първи път зърна рая в нейната топла и гъста кехлибарена коса и в очите ù с цвят на пчелен мед. Тя беше изящна и сочна, и толкова недвусмислено женствена, че призоваваше всеки негов мъжки инстинкт.

Изненадващо, но тя се беше борила да остане с него. Дори се беше борила, за да го спаси от другите – това той беше осъзнал едва преди няколко минути. Не разбираше напълно защо, но нейните действия все пак му харесваха.

Може по-рано да не беше знаел какво иска да прави с нея, но вече знаеше. Искаше да я вкуси. Цялата. Стръв или не. Ловец или не. Просто искаше. След всички тези страдания, той заслужаваше късче щастие.

Дори в дните му на елитен воин на боговете никога не беше пожелавал определена жена. По-късно винаги беше вземал каквото можеше, когато можеше. Но сега искаше точно Ашлин. Сега искаше Ашлин.

Къде я беше настанил Лушън? В стаята, свързана с неговата? Дали се беше излегнала на леглото, а голото ù тяло беше увито в коприна и кадифе? Така щеше да я вземе, реши Мадокс тогава. Не навън, както беше свикнал. Не на студената, посипана с клонки земя. Щеше да я обладае бавно в леглото, лице в лице, кожа до кожа.

Тялото му гореше от тази мисъл. И това беше пожар, който нямаше нищо общо с пламъците.

Тя има лоши намерения за нас. Ние ще я нараним първи и ще я изпреварим – настоя духът.

„Дори не смей да го предлагаш!“ – заповяда той, опитвайки се да засенчи Насилие, който изненадващо вече изглеждаше доволен да обсъжда Ашлин спокойно, вместо да реве. – Аз не съм чудовище.

Ние сме еднакви, а тази жена предвещава опасност.

Да, така беше. Но той никога не беше срещал толкова уязвима жена, колкото беше Ашлин. Сама в гората и с тайни в красивите ù очи. С убийци по следите ù. Дали имаха намерение да я пренебрегнат, да я убият или да я използват, за да убият него и другите Повелители, той щеше да разбере.

На сутринта, когато Лушън върнеше душата му в изцереното тяло, Мадокс щеше да я намери и да я разпита. Не, първо щеше да я докосне, реши той. Да я целуне. Да вкуси цялото ù тяло така, както толкова отчаяно искаше да направи точно сега.

Въпреки болката, той откри, че се хили от удоволствие. Жената го беше погледнала с екстаз в очите. Беше се опитала да го последва, да го спаси. Да, тя сама си беше постлала леглото. И сега щеше да легне в него. С Мадокс.

Щеше да я разпита едва след като свърши с любенето. И ако откриеше, че тя наистина е Стръв (в гърдите си усети спазъм), щеше да се справи с нея така, както се беше справил с Ловците.

* * *