– Титаните са свалили гърците – обяви Аерон. Знанието беше клокочило в него, откакто се върна в крепостта преди час, но с цялото това вълнение не беше имал възможност да го сподели. Досега. Нещата най-после се бяха успокоили, но той знаеше, че спокойствието ще трае само докато значението на изреченото от него достигне до другите.
Тръшна се на червения плюшен диван намръщен. Човекът на Мадокс вече не беше негова грижа. Само ако и думите му можеха да бъдат пропъдени толкова лесно… И какво внезапно вдигаше всичкия този шум?
Огледа се наоколо, намръщи се и грабна дистанционното, изключвайки „филма“, който Парис тъкмо беше пуснал. Възбуждащите стонове секнаха. Мокрото шляпане на мъж срещу жена изчезна от плоския екран.
– Трябва да спреш да купуваш този боклук, Парис.
Парис дръпна дистанционното от него и отново включи тържеството на плътта. Но този път изключи звука.
– Не е платен канал, брат – каза Парис без следа от разкаяние. – Този е от моята лична колекция. „Подивелите пехливани“.
– Ставаш все повече човек с всеки изминал ден – промърмори Аерон. – Срамно е. Знаеш го, нали?
– Аерон, не можеш да направиш такова изявление и просто да смениш темата. Ти спомена… Титаните? – каза Лушън с вечно спокойния си тон.
Вечно спокоен. Да, това перфектно описваше Смъртта. Безсмъртният държеше нрава си в железен юмрук (наистина всичките си емоции), защото, когато се освободеше, беше сила, от която дори Яростта се боеше. Лушън ставаше истински демон, а не звяр. Аерон беше свидетел на преобразяването само веднъж, но никога не го забрави.
– Мисля, че също чух нещо в тези изречения. – Рейес поклати глава, сякаш това щеше да му помогне да разбере. – Какво става тук? Първо, Торин ни казва, че Ловците са тук, после Мадокс се връща у дома с жена. А сега ти казваш, че Титаните са взели властта в ръцете си? Възможно ли е изобщо нещо такова?
– Да, възможно е – за съжаление. – Аерон прокара ръка по постриганата си коса и късите кичури одраскаха дланта му. Как му се искаше да може да достави радостни новини. – Очевидно през вековете, които Титаните са прекарали в затвора, са увеличили силите си. В последните седмици са избягали от Тартар[1], нападнали са от засада гърците, поробили са отбраната им и са завзели трона. Сега
Настана тежко мълчание, докато всички се опитваха да възприемат шокиращата новина. Между воините и гърците – боговете, които ги бяха прокълнали, нямаше любов. Но…
– Сигурен ли си? – попита го Лушън.
– Напълно.
До тази вечер единственото, което Аерон знаеше за Титаните, беше, че са управлявали Олимп по време на Златната ера – време на „мир“ и „хармония“ – две думи, декламирани от Ловците, които се бяха надигнали в Гърция преди всички тези години.
– Поставиха ме в нещо като съдебна зала, а троновете им ме ограждаха. Физически са по-малки от гърците. Обаче тяхната сила е несъмнена. Почти можех да я видя като живо същество. А на лицата им имаше единствено безкомпромисна решителност и неприязън.
Минаха няколко напрегнати минути.
– Неприязънта настрана, но има ли някаква възможност Титаните да ни освободят от демоните, без да ни убият? – Рейес изказа на глас въпроса, който несъмнено всички си задаваха.
Самият Аерон се беше чудил. Беше се надявал.
– Съмнявам се – каза той. Беше му неприятно, че трябва да ги разочарова. – Зададох точно същия въпрос и те отказаха да го обсъждат с мен.
Последва ново мълчание, този път дори още по-напрегнато.
– Това е… това е… – не довърши Парис.
– Невероятно – вместо него го направи Торин.
Рейес разтри брадичката си.
– Ако няма да ни освободят, тогава какво планират за нас?
Нямаше да има отлагане на лошите новини.
– Със сигурност знам само, че планират да вземат активна роля в съществуването ни. – Единствената точка в полза на гърците беше, че бяха пренебрегнали воините, след като ги бяха прокълнали, като им бяха позволили да живеят някакъв живот, колкото и мъчителен да беше той.
Рейес отново поклати глава.
– Но… защо?
– Иска ми се да знаех.
– Затова ли те призоваха? – попита Лушън. – За да те информират за тази промяна?
– Не – той млъкна и затвори очи. – Наредиха ми да… направя нещо.
– Какво? – настоя Парис, когато Аерон не даде подробности.
Аерон огледа приятелите си, опитвайки се да намери точните думи.
Торин стоеше в ъгъла, обърнат с профил към всички. Дистанциран, винаги дистанциран. Но пък Торин трябваше да е такъв. Рейес седеше срещу него. Загорял като бог на слънцето, воинът сякаш не принадлежеше на тази земя, камо ли на тази стая. Беше зает да реже бразди в ръката си, докато чакаше отговора на Аерон. На всеки няколко секунди Рейес трепваше. Трепването се превръщаше в доволна усмивка, когато от прореза в кожата му потичаха тънки червени струйки кръв. Болката беше единственото, което го задоволяваше, единственото, което го караше да се чувства жив.
Аерон нямаше представа как би реагирал мъжът на удоволствие.
