Прокълната нощ полностью

Ами ако тя беше следващата подред за намушкване? Тя не би могла да се вдигне от мъртвите. Поне в това Ашлин беше сигурна.

Вчера щеше да продаде душата си, за да дойде тук. „Кого заблуждаваш? Ти продаде душата си.“ Не се беше научила как да контролира гласовете, когато Мадокс не е с нея, но просто не можеше да остане. Имаше твърде много несигурност и твърде много насилие.

Но за да избяга, трябваше да понесе хълмовете, студа, мъглата и гласовете. „Можеш да го направиш. Трябва да го направиш.“

Мадокс вдигна вежда.

– Трябва ли отново да те заключвам, Ашлин? – попита той, сякаш четеше мислите ù.

Заплахата я уплаши и ядоса, но тя поклати глава. Нямаше причина да го дразни и да рискува да бъде убита или хвърлена обратно в онзи леден и влажен затвор, от килиите на който свободата беше нещо напълно недостижимо. Извън него поне имаше шанс. Колкото и малък да беше той.

„Тишината не е толкова сладка, колкото се надяваше, а?“

– Искаш да напуснеш, защото трябва да говориш с някого ли? – попита той. Не успя да скрие растящия си гняв с любезното запитване. – Някой ще се разтревожи ли къде си?

– Шефът ми – каза тя честно. Вероятно, ако намереше телефон, можеше да му се обади. Тогава той щеше да се обади на полицията… не. Тя отхвърли тази мисъл веднага, напомняйки си, че полицаите може да бъдат омаяни от „ангелите“.

Но ако успееше да се обади на Макинтош, Институтът можеше да измисли начин да я спаси. Можеше да се върне към стария си живот и да се престори, че последните два дни никога не са се случвали… Но мисълта да изостави Мадокс създаваше необяснима болка в гърдите ù. „Глупаво момиче!“

– Кой точно е твоят шеф?

Сякаш щеше да му каже и да постави невинен човек в опасност. Вместо това тя събра куража си и каза:

– Пусни ме, Мадокс! Моля те!

Още едно мълчание, по-тежко от преди. Той пристъпи по-близо, докато носовете им почти се опряха, както беше направил в гората. Очите му сега бяха ярко виолетови.

– Снощи ти казах да се върнеш в града. Ти отказа. Дори ме последва. Извика ме. Помниш ли?

Напомнянето я жегна.

– Миг на умопомрачение – прошепна тя, гледайки надолу към ръцете си. Пръстите ù бяха преплетени, а кокалчетата побелели.

– Е, този миг на умопомрачение запечата съдбата ти, жено. Оставаш тук.

* * *

Мадокс придружи Ашлин, която вървеше с неохота до стаята му. Вече беше почистил пода и беше изхвърлил изцапания матрак, заменяйки го с нов от купчината в стаята до неговата. В очакване на прелъстяването ù беше приготвил за нея вана, беше подредил плато с меса и сирена, беше отворил бутилка вино и беше застлал белоснежни чаршафи.

Никога не беше влагал толкова усилия за чифтосване. Само беше чувал Парис да говори колко бързо жените се топят, когато мъжете ги глезят така.

Мадокс не беше осъзнал, че Ашлин може да прекара цялата нощ в килия или че ще се нуждае от тези грижи благодарение на приятелите му. Пръстите му се свиха в юмрук.

„Удобството ù няма значение.“ Той не беше сигурен от кого дойде тази мисъл – от демона или от него самия. Знаеше само, че е лъжа.

– Изкъпи се, преоблечи се и хапни! – насили се да каже той. – Никой няма да те притеснява. – Мадокс замълча. – Има ли нещо друго, което искаш?

Тя го заобиколи в широк полукръг, обръщайки лице към него почти моментално, сякаш не му се доверяваше да стои зад гърба ù.

– Свобода би било добре.

– Освен това.

С поглед обходи стаята и Ашлин. Не му харесваше колко бледа беше Ашлин, колко нестабилна и необщителна беше. Не беше толкова изтощена миналата нощ дори в лютия студ на гората.

– Ами да изтриеш спомените ми от последните няколко дни?

– Освен това – повтори той мрачно. Не му харесваше, че тя иска да го забрави.

Тя въздъхна.

– Не. Тогава няма нищо.

Той знаеше, че трябва да излезе, да ù даде възможност да се отпусне и да последва заповедите му, но беше изпълнен с нежелание да го направи. Облегна се на касата на вратата. Ашлин остана в центъра на стаята със скръстени ръце, опъвайки върху гърдите си розовото яке, което носеше. Устата му пресъхна.

– Правил ли си това с много жени? – попита Ашлин с обикновен тон.

Очите му се отвориха рязко и приковаха нейните. Тялото му се стегна.

– Да съм правил какво? – Да ги води тук? Да ги прелъстява? Внезапно на гърлото му беше заседнала твърда буца.

Ашлин изсумтя.

– Да ги заключваш. Какво друго?

Буцата бързо се изчезна.

– Ти си първата – отвърна той, стараейки се да скрие разочарованието си.

– И какво си планирал за мен, след като съм толкова специално момиче?

– Само времето ще покаже – отговори той честно.

Сянка на загриженост помрачи изражението ù.

– Колко време?

– Ще трябва да открием отговора заедно.

Сега тя се намръщи.

– Ти си най-потайният мъж, който някога съм срещала.

Той сви рамене.

– Наричали са ме и с по-лоши имена.

– Сигурна съм – промърмори тя.

Дори обидата не го прогони. „Само още малко.“

– Не знаех каква храна би искала, затова донесох по малко от всичко, което имахме в кухнята. За съжаление нямаше голям избор.

– Благодаря – каза тя и стисна устни. Изблик на гняв се спусна по лицето ù. – Не знам защо съм любезна с теб. Виж какво правиш с мен!

– Грижа се за теб?