Прокълната нощ полностью

Тя беше истинско противоречие за неговия черно-бял свят.

Утре щеше да се разправя с нея за истинските ù причини да е тук. Днес… е, днешният ден беше предназначен за други неща.

Ботушите му тракаха по пода и звукът отекваше от стените. Стаята за забавления се появи пред него и той ускори крачка. Духът мъркаше в очакване, а костите боляха за бой.

Когато застана на широкия вход на залата, той видя посипани по пода и смачкани по килима пуканки. Опитното му око забеляза няколко петна изсъхнала кръв. Очевидно Рейес е бил тук. Този път телевизорът беше изключен. По билярдната маса имаше пръснати топки, сякаш някой е спрял играта по средата.

Но нямаше следа от мъжете, дори от Лушън. Къде бяха отишли всички?

Мадокс се втурна през стаята, подминавайки всички луксове, с които се бяха сдобили през годините. Горещата вана, сауната, фитнеса, импровизираното баскетболно игрище. Нито едно от тези неща нямаше да му помогне сега.

Стигна първо до стаята на Парис и влетя вътре, без да чука. Покритото с черна коприна легло беше разхвърляно, но празно. Надуваемите кукли, които Торин беше поръчал, бяха проснати във всички посоки като възхитена, но безполезна публика. Камшици, вериги и различни секс играчки, които Мадокс дори не можеше да определи, бяха подредени по стените. Не бяха в употреба, което означаваше, че Парис сигурно е в крепостта. Някъде.

Мадокс поклати глава и закрачи по коридора.

Бой. Бой. Бой.

Опита се да пренебрегне гласа на демона, когато влезе в стаята на Рейес. Рейес го нямаше вътре, нямаше и секс играчки. Вместо това там имаше оръжия. Всякакви оръжия. Пистолети, ножове, звезди за мятане. На пода имаше син тепих, опръскан с още засъхнала кръв. Имаше боксьорски чувал и няколко гири. Няколко дупки обезобразяваха стените, сякаш някой беше удрял камъка, докато се превърне в пясък.

Трябваше да поправи тези дупки по-късно.

Бой, бой, бой.

Стаята на Лушън беше заключена и никой не отговори, когато Мадокс почука. Стаите на Аерон и на Торин бяха празни. Безсилие обзе Мадокс. Черни петна започнаха да затъмняват зрението му.

Бойбойбой.

Копнееше за Ашлин, но не можеше да я има, докато не притъпи подтика към насилие, а това не можеше да стане, докато не намереше мъжете. Това само го ядосваше още повече. Той закрачи обратно по коридора. Бицепсите му бяха изопнати, а кръвта бучеше гореща през тях.

Бойбойбой.

– Къде сте? – извика той. Удари стената веднъж, два пъти, оставяйки вдлъбнатини, подобни на тези, които беше видял в стаята на Рейес. Кокалчетата му пулсираха, но това беше добра болка, болка, която караше духът му да мърмори щастливо.

Мадокс спря и отново удари стената.

Нямаше много време. Отново щеше да дойде полунощ и смъртта щеше да го вземе. Преди това да се случи, той трябваше да се изгуби в Ашлин. Трябваше да опознае всеки сантиметър от тялото ù, защото мъчението да не знае беше много по-лошо от това да гори в ада всяка нощ.

Ами ако жената не те иска истински? – подигра му се демонът. – Ако се преструва, за да ù дадеш информация? Ако мисли за друг мъж всеки път, когато ти си наблизо и възбудата ù е за него?

Мадокс изрева и още веднъж заби юмрук в стената. Още камък се напука и нарони. Тя искаше него. Със сигурност. „Не реагирай! Не слушай духа!“

Насилие затвори устата си. Харесваше увлечението му, чувството му за притежание.

– Защо разваляш стените, вместо да ги поправяш?

Мадокс чу познатия глас и се завъртя. От ръцете му капеше топла кръв.

Аерон стоеше в края на коридора. От прозореца струеше светлина и се отразяваше във фигурата на силния мъж. Един лъч попадна директно върху тъмната му коса, която беше като ярка корона, осветяваща украсената му с татуировки кожа.

Сякаш никога не беше удрян и никога не беше успокояван, Насилие се върна към живот с вой. Мадокс посочи към приятеля си и се намръщи.

– Оставили сте я долу.

– И? – Черният демон, татуиран върху врата на Аерон, сякаш намигаше с обрамчените си в червено очи, събуден от дълбок сън. Сякаш от устата му с остри зъби капеше слюнка. – Тя проговори ли?

– За?

– Причините да е тук.

– Не.

– Тогава нека аз я питам!

– Не! – Достатъчно беше уплашена. През ума на Мадокс проблясна представата за Ашлин така, както беше изглеждала в килията. Кожата ù беше по-бледа от снега навън, а единственият цвят беше в петната кафявочерна мръсотия, полепнала по нея. Тя трепереше. Тази жена трябваше да трепери от страст, а не от страх.

Бой. Бой. Бой – пееше демонът отново.

– Къде е тя сега? – настоя Аерон.

– Не е твоя работа. Но някой ще си плати за състоянието, в което я намерих.

Виолетовите очи на приятеля му (същите като неговите, сякаш боговете са били твърде уморени, за да създадат нещо различно) се разшириха от изненада.

– Защо? Какво е тя за теб?

– Моя – беше единственият отговор, който имаше. – Тя е моя.

Аерон прокара език по зъбите си.

– Не бъди глупав! Тя е Стръв.