Прокълната нощ полностью

Бузите ù пламнаха и тя отмести поглед от него.

– Принадлежиш ли на някой мъж, Ашлин? – попита той, мразейки дори самата мисъл.

– Не разбирам въпроса ти. Дали съм омъжена ли? Не. Имам ли приятел? Не. Но имам приятели и хора, които ще се тревожат за мен – побърза да добави, сякаш внезапно осъзнала, че е станала уязвима.

Кого се надяваше да убеди? Него? Или себе си?

– Те ще ме търсят. Ще ме търсят – настоя тя, когато той не отговори.

– Но няма да те намерят – каза той уверено. Четиримата снощи не бяха изкачили хълма. Другите ù приятели също нямаше да успеят.

Ръката ù посегна към шията, привличайки вниманието му към пулса, който биеше там. Защо беше толкова омаян от туптенето на сърцето ù, толкова изкушен да докосне доказателството за съществуването му?

– Не исках да те плаша – каза ù той. Не беше сигурен кой от тях беше по-изненадан от думите му – Ашлин или той самият.

– Не те разбирам – прошепна тя.

Той също не се разбираше. И колкото повече стоеше тук и говореше с нея, толкова по-малко смисъл имаше поведението му. Той се изправи.

– Изкъпи се! Ще се върна по-късно – без да ù даде възможност да отговори, той излезе в коридора, тръшна вратата и дори не погледне назад.

По-добре така. От мига, в който я беше попитал дали принадлежи на някой мъж, демонът беше започнал да кипи в него, жаден за бой. Ако беше останал, щеше да я докосне. Ако я докоснеше, щеше да я има. Но не искаше преплетените тела и разгорещените целувки да се превърнат в хапане, драскане и твърде грубо тласкане.

Нежната жена в стаята нямаше да оцелее.

– Проклятие! – изръмжа той. Ашлин без всякакво съмнение беше най-сладко изглеждащата жена, която беше срещал. Устата му все още пресъхваше, като си помислеше за нея. Желанието му не беше да я нарани, независимо че беше признала, че тя знае за демона – нещо, което само Ловец или Стръв можеше да знае. Не, той искаше да ù достави удоволствие.

Той се обърна и заключи вратата отвън. Обръщането на ключалката беше нещо друго, което беше направил в очакване на прелъстяването ù. Единственият начин тя да избяга, беше да скочи от терасата на стаята, но той се съмняваше, че тя би искала да падне от пет етажа и да се приземи върху ръбестите скали. За всеки случай беше залепил прозореца, който водеше към терасата.

Мадокс закрачи по коридора, молейки се другите воини да не са излезли за целия ден. Когато се беше събудил във вече заздравяващото си тяло, първата му мисъл беше за Ашлин. Беше приготвил стаята си и храна за нея. След това беше потърсил Лушън, намерил го беше в стаята за забавления и беше настоял да разбере какво е станало.

– Тъмницата – беше промърморил мъжът със странен блясък в очите.

Вбесен, Мадокс беше изскочил от стаята, като искаше отчаяно да се увери, че тя е в същото състояние, в каквото я беше оставил – жива и недокосната. Беше мислил, че приятелите му поне ще ù дадат храна, вода и одеяла. Грешка. Тя можеше да е измръзнала до смърт. Можеше да е умряла от глад. И те нямаше да знаят.

Дали не бяха очаквали, че той пасивно ще приеме такова нещо?

Отново грешка.

Един поглед към уплашената Ашлин и му се искаше да убие някого. Едва удържаше подтика, казвайки си, че тя скоро ще лежи гола и очакваща го в леглото му. И въпреки че това успокояваше него самия, не беше успокоило демона, а само беше успяло да го запали още повече.

Сега Насилие се нуждаеше от отдушник за растящата си ярост. Едва тогава Мадокс щеше да е в състояние да докосне Ашлин, без да се страхува, че ще скърши крехкото ù, дребно тяло.

Тяло… Ашлин… две думи, които, използвани в едно изречение, със сигурност го възбуждаха. Като светло видение, тя беше във всяка негова фантазия. Той планираше да бъде с нея отново и отново, да я има във всяка възможна поза и дори в някои не толкова възможни.

Скоро и тя щеше да го иска.

В очите ù беше проблеснало желание, когато беше погледнала Мадокс, и постоянно посягаше към него, явно надявайки се на някакъв физически контакт. Дори беше подушил възбудата ù – парфюм от страст, невинност и този възхитителен мед. Но я беше уплашил и този страх беше подтиснал желанието.

Трябва да си щастлив, че Стръвта се бои от теб.

Трябва, намръщи се. Започваше да мрази тази дума.

Беше ли тя Стръв, обаче?

Когато спомена хората, които я бяха следили, тя изглеждаше искрено изненадана. Ужасена от действията му, вярно, но повечето жени бяха ужасени от войната и от касапниците.

И още по-объркващо – тя свободно беше признала, че знае за демоните. Не я беше измъчвал за информацията. Защо една Стръв охотно би направила такова нещо? Защо не се престори, че го смята за човек, за да отслаби защитите му?

И досега не се беше опитала да го изведе от крепостта, нито се беше опитала да вкара някого вътре. Но пък все още не бе имала свободата да го направи, напомни си той. И не би могла.

Но това, което го объркваше най-много, беше опитът ù да го спаси от приятелите му. За това той не можеше да намери обяснение. Да спаси някой, когото имаше намерение да нарани, беше нелепо. Тя самата можеше да пострада.