Прокълната нощ полностью

– Може би. – Вероятно. Той закрачи напред. Кипящ… гладен… – В момента не ми пука.

Воинът пристъпи срещу него също толкова ядосан.

– А трябва. И не трябваше да я водиш тук.

Мадокс го знаеше, но нямаше да се извинява. Отново би го направил, ако имаше избор.

– Върни я в града и измисли начин да изтриеш спомените ù! – каза Аерон. – Иначе трябва да бъде убита. Видя и чу твърде много и не можем да ù позволим да докладва на Ловците.

Бяха почти един срещу друг. Мадокс не се беше въоръжил тази сутрин и този факт спаси мизерната кожа на Аерон. Щеше да метне кама по мъртвото черно сърце на мъжа, ако беше в състояние.

– По-скоро ще нараня теб.

Татуираният демон разпери крилата си вече напълно събуден и Аерон се ухили бавно.

– Ако го направим, ще трябва да поправяш къщата.

– А ти ще трябва да я почистиш.

– Все едно ми пука. Ще започваме ли, или само ще говорим?

– О, да. Ще започваме. – И Мадокс скочи.

Аерон също. Сблъскаха се във въздуха.

Удар. Пъшкане и навеждане. Удар.

Мадокс удари силно Аерон по бузата и мъжът се олюля настрани с пъшкане. Но секунда по-късно Аерон отвърна със силен ляв по челюстта му. Зъбите на Мадокс изтракаха и кръв изпълни устата му със сладък металически вкус, който засити част от жаждата на духа.

Хилеше се, когато ритна с коляно Аерон в корема. Воинът се преви на две с хриптене. Още. Трябваше да нанесе още щети. Преди Мадокс да успее да го удари с лакът в главата, Аерон се изстреля напред с диво ръмжене, обви ръце около Мадокс и го повали на земята. Затъркаляха се в усилие да получат надмощие. Летяха юмруци, мятаха се колена. Забиваха се лакти.

Мадокс изсъска, когато Аерон го улучи отново в устата. Усмивката му изчезна. Вътрешната страна на бузата му беше сцепена. Още една струйка кръв се плъзна надолу по гърлото му.

– Това ли искаше? – излая Аерон.

Мадокс подпря приятеля си в гърлото. Другият мъж изпъшка и кожата му бързо посиня.

– Това ли искаше ти? – докато Аерон се бореше за въздух, Мадокс му нанесе още четири удара в лицето. Хрущене. Очна ябълка. Хрущене. Нос. Хрущене. Слепоочие. „Без повече Насилие днес – припяваше той напразно с всеки удар. – Без повече Насилие.“

Сигурен ли си? – отвлече вниманието му духът.

Очите на Мадокс се присвиха, докато нанасяше още един удар.

Убий го!

– Не! – извика Мадокс, едва тогава осъзнал, че изобщо не е укротил демона. Дори малко. Той остана неподвижен и дишаше тежко. Не знаеше какво друго да прави. Не можеше да отиде при Ашлин такъв – жаден за кръв и още по-близо до ръба, отколкото преди.

– О, да. – Разранен и натъртен, Аерон изръмжа и заби юмрук в дясното око на Мадокс. Болка избухна в главата на Мадокс, когато пръстените на Аерон прорязаха вена. Зрението му моментално потъмня. Нещо топло и горещо бликна надолу по лицето му и най-после, най-после садистичният глас замълча.

Може би духът му трябваше да бъде пребиван до подчинение. Щастлив да услужи, той разтвори широко ръце, посрещайки следващия удар.

Аерон не го разочарова. Воинът го изрита в корема и Мадокс полетя назад. Още щом удари пода, Аерон беше върху него и го душеше, а с колене беше затиснал раменете му. На лицето му се изписа задоволство, но в очите му имаше демони – грозни, измъчени демони, много по-заплашителни от татуировката на врата му.

– Искаш ли още? – изръмжа Аерон.

– Още.

Удар. Главата на Мадокс полетя наляво. Удар. Главата му полетя надясно. Удар. Хрущялът на носа му изпука.

„Удари ме! По-силно, по-силно!“ С всеки удар духът потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Ярост срещу Насилие, мислеше Мадокс, и Насилие беше усмирен. Мисълта да покори Насилие беше почти сексуално опияняваща. Той се усмихна, мислейки, че така трябва да се чувства Рейес. Щастлив в болката, отчаян за още.

Зъбите му срязаха езика, когато беше нанесен още един удар. Езикът му се поду. „Сега няма да мога да целуна Ашлин“ – помисли Мадокс.

Няма нужда да я целуваш, за да я чукаш – нахвърли се демонът, надигайки грозната си глава достатъчно, за да прати стрела от ярост през него.

„Стига!“ Той искаше да целуне Ашлин. Искаше да усети вкуса ù в устата си, докато тя се гърчи до него. И щеше да го получи. Това беше единственото, за което беше мислил, докато пламъците го засмукваха през безкрайната нощ.

Още един удар.

– Аерон! Какво правиш? – чу Мадокс настояването на Лушън от другия край на коридора.

– Давам на Мадокс това, от което се нуждае – удар.

– Спри!

– Не. – Следващият удар потъна по-дълбоко и по-силно в слепоочието му, разтърсвайки мозъка му.

– Не спирай! – каза Мадокс, когато Аерон го удари с опакото на ръката си. Още малко и духът можеше да остане скрит до края на деня.

– Спри! – повтори Лушън. – Веднага! Или довечера ще те отведа в ада заедно с Мадокс.

Ударите спряха веднага. Това беше заплаха, която Лушън лесно можеше да изпълни.