Аерон дишаше тежко. Мадокс също. Едва не се пресегна и не сграбчи китката на Аерон, принуждавайки го да започне отново. Искаше, нуждаеше се от още. Нямаше да рискува. Ако трябваше да бъде пребит, докато стане твърде слаб да прави нещо друго, освен да пълзи, щеше да се оставя да бъде пребит.
Поне още не.
Аерон се изправи на крака неохотно и предложи ръка за помощ на Мадокс. Той я прие със същата неохота и бързо беше издърпан. Заедно се обърнаха към Лушън.
В очите на Лушън нямаше емоция, когато ги огледа внимателно. Мадокс прокара ръка по разраненото си лице. Намери рани, които щяха да се нуждаят от шевове, ако беше човек.
– Някой иска ли да ми обясни какво става?
– Опитвахме нова спаринг техника – каза Мадокс през подутите си устни. За първи път духът запази мълчание. Мадокс почти се почувства нормален. Разбирането беше толкова невероятно зашеметяващо, че той се ухили.
– Точно така. Нова спаринг техника. – Аерон метна ръка през рамото му. Едното му око беше запечатано, а долната му устна беше раздрана.
Мадокс знаеше, че до час и двамата щяха да са напълно възстановени. Безсмъртието си имаше предимства.
Щеше ли Насилие да се върне, когато тялото му се излекуваше?
Лушън отвори уста да каже нещо, но Мадокс протегна натъртена длан.
– Няма да слушам оплаквания от теб. Оставили сте Ашлин в тъмницата. Трябва да благодариш на боговете, че не съм се прицелил в гърлото ти.
– Направихме това, което беше необходимо, за да я направим по-примирена – каза Лушън, а в тона му нямаше извинение.
Мадокс се вцепени. През него потече гняв. Забележително обикновен гняв обаче. Който не го принуждаваше да прави ужасни неща. Чудо.
– Помолих те за две неща. Само за две. Ти се провали и в двете.
– Ти поиска да остане жива и да остане недокосната. Изпълнихме го – посочи Лушън.
Вярно, но беше уплашена и премръзнала, а по някаква причина това го срязваше по-дълбоко от юмруците на Аерон. Просто беше толкова малка и толкова нежна.
– Не можех да се погрижа за нуждите ù. Ти трябваше да го направиш. – За него беше непосилно да губи всички връзки с реалността, щом удари полунощ. Не можеше да понесе това, че не знае какво се случва през нощта, мразеше, че не може да защити себе си и тези, които му бяха близки.
Крепостта можеше да бъде нападната от Ловци, изгорена до основи и всички вътре избити. Ашлин можеше да го е предала и да е пуснала тези Ловци вътре. Но Ашлин също така можеше да е пребита. Ашлин можеше да е обезобразена или убита, а той нямаше да знае.
– Слушай, точно сега твоята жена няма значение – каза Лушън. – Случиха се много неща от последната ти смърт…
В гърлото му завибрира ръмжене, което заглуши гласа на воина. „Няма значение?“
– А ако се разболее? – Гневът му като остър бръснач смушка духа, който не беше напълно сломен, все пак, осъзна Мадокс, проклинайки вътрешно, докато тялото му се стягаше за битка.
Опасна мъгла се спусна над очите му. Негова, само негова, но демонът я хареса.
– Той не те слуша – каза Аерон на Лушън. Един мускул трепкаше под окото на мъжа и той разтърси грубо Мадокс, преди да прекъсне контакта между тях. – А
– Да – изстърга Мадокс.
– Точно колко време планираш да задържиш жената тук?
„Колкото е възможно по-дълго“ – отговори умът му за своя сметка. „Колкото се налага“ – поправи се.
Да я задържи в крепостта, беше опасно. За нея. За него. За останалите Повелители. Знаеше го, но нямаше да я освободи. Нямаше нито волята, нито желанието. Нищо не беше по-важно от това да открие насладите, които тялото ù обещаваше. Нищо. Щеше ли да бъда гореща и влажна за него? Щеше ли да мърка името му? Да моли за още?
Внезапно в носа му се заби юмрук, отхвърляйки главата му настрани. В слепоочието му избухна болка, която прогони гнева. Възбудата също. Мадокс премигна объркано и се намръщи към Аерон.
– Защо го направи?
– Лицето ти не беше твоето, а на Насилие – поклати Лушън глава, внезапно озовал се пред него с уморено изражение. – Щеше да избухнеш.
– Контролирай се, човече! – Аерон изпусна раздразнено въздишка. – Ти си като Дамоклев меч, готов да паднеш всеки миг и да срежеш всички нас.
– Казано от теб е смешно – каза Мадокс студено. Може да нападаше бързо във видимо непровокирани пристъпи на насилие, но Аерон също вилнееше, разпространявайки отмъщението си, колкото е възможно по-надалеч и в по-голям мащаб.
– Къде е момичето сега? – попита Лушън.
Първоначално Мадокс не отговори. Не искаше те да знаят, защото можеше да отидат при нея.
– В стаята ми – каза накрая с толкова мрачен тон, че нямаше начин те да сбъркат неизреченото му предупреждение: „Посетете я и ще почувствате жилото на демона ми!“.
– Оставил си я сама в стаята си? – раздразнението на Аерон достигна нова висота и той вдигна ръце във въздуха. – Защо не ù даде нож и не ни каза да се подредим, за да ни намушка един по един?
– Заключих я. Не може да създаде проблеми.
