Тя се изчерви, като се сети за някои от нещата, които наскоро беше поръчала. Любовни романи, които неизменно бяха довели до поръчката на костюм на момиче от харема, комплект сутиен и бикини от черна кожа, а след като беше чела една книга за агент под прикритие и бивша крадла – копринени шалове и тиксо. Не че някога ги беше използвала.
С въздишка топна една кърпа във вече студената вода във ваната. Оставайки с дрехите, тя се изми както можа. Нямаше да се съблече. Някой от мъжете можеше да се върне всеки момент.
„Да, но би ти харесало Мадокс да се върне.“
„Не!“ – увери се тя, объркана от мисълта. Нямаше. Той я плашеше.
„Той носи безценна тишина.“
„Вече не.“ Той не беше тук, но гласовете все още не се бяха върнали. В главата ù цареше тишина и тя чуваше единствено собствените си мисли. „Излекувана съм.“
„Не, не си. Чу гласове снощи в тъмницата.“
– Сега си говоря сама – каза тя, вдигайки ръце. – Какво следва?
Тя огледа отражението си в огледалото. Капки вода се стичаха от челото по носа ù, а от там по брадичката. Бузите ù пламтяха в розово, а очите ù блестяха. Странно. Никога не беше усещала по-силно смъртността си, но и никога не се беше чувствала по-жива.
Когато стомахът ù изкъркори, тя си спомни подноса с храна, който Мадокс беше оставил на пода. Краката ù я понесоха, без да са получили заповед, покрай дрехите, които беше пръснала, докато тършуваше в килера за скрит телефон. Черни тениски, черни панталони, черни шорти.
Зърната ù се втвърдиха при мисълта за мускулестия Мадокс само с чифт от тези шорти. Представяше си го излегнат на леглото, твърд и напрегнат, с надзъртаща през ръба на шортите ерекция и с порочен поглед, да я подканва с пръст.
И тя с готовност щеше да отиде при него.
Ашлин захапа долната си устна. Мадокс на легло… Мадокс я желае… Коленете ù омекнаха, а стомахът ù се сви. „Глупаво момиче!“ Очевидно щом получеше малко тишина, можеше да мисли само за секс.
Тя вдигна подноса с храна и се премести до прозореца. Седна на еркера и пъхна зърно грозде в устата си. Сладкият сок потече по гърлото ù и тя едва не изстена, преди да си заповяда да се концентрира върху важния въпрос – бягството. Беше казала на Макинтош, а следователно на Института, за мъжете и за тази крепост. Макинтош дори знаеше за желанието ù да ги посети. Най-вероятно досега вече беше предположил къде е отишла.
Щеше ли да дойде за нея? Или щеше да нахрани вълците с нея, заради смелостта ù да не се подчини? Той винаги беше мил с нея, но никога не беше толерирал грешки от другите си служители, още по-малко пък съзнателно неподчинение.
„Той ще дойде – увери тя себе си. – Той се нуждае от теб.“
Но докато се взираше през прозореца, я поздравяваха само дървета и сняг. Тя не позволи това да я разочарова. Той можеше да е навсякъде. Застанала там, където всеки можеше да я види, тя пъхна още едно зърно грозде в устата си и почука по стъклото. „Тук съм. Виждате ли ме?“
Трябваше да се измъкне възможно най-скоро. С всяка изминала секунда лудостта на воините изглежда обхващаше и
Надяваше се, че Макинтош ще я види, ще пробие дупка в предната врата и ще я измъкне. Бум! Сторено. Край. Не, чакай! Върни! Тя не искаше Макинтош зад тези стени. Нямаше да е достоен съперник за Мадокс и останалите. Щеше да се наложи да разсее Мадокс, може би да го нокаутира някак и да избяга. Извън крепостта и надолу по хълма. Студът и гласовете бяха по-добре от заплахата за смърт, която беше открила тук.
И как точно щеше да отвлече вниманието на мъжа? Размишлявайки над това, тя погълна останалото грозде. А когато то свърши, се концентрира върху месото и сиренето, пийвайки вино между хапките. За минути останаха само трохи и половин бутилка. Никога не беше опитвала нещо толкова вкусно. Шунката беше желирана с кафява захар – истинско пиршество за вкусовите рецептори на Ашлин. Сиренето беше прекрасно и в съвършен контраст с гроздето. Виното беше превъзходно.
Добре, тук наистина имаше някои доста добри неща.
Обаче храната не беше достатъчна причина да остане. „Ами сексът?“ Не, разбира се, мислеше тя, усещайки в стомаха си още едно от онези странни пърхания. Това беше…
Всичко в нея внезапно се напрегна, като затишие пред страшна буря. Не я болеше, но беше наясно, че нещо не е наред с тялото ù. Един удар на сърцето ù. Два. Тя преглътна в очакване.
И бурята връхлетя.
Кръвта ù се смрази, по кожата ù избиха капки пот, остри като счупени стъкла. Запълзяха по всеки сантиметър от тялото ù като паяци. Тя изскимтя, изхлипа и се опита да ги смачка. Но те не се махаха и тя вече можеше да види, че са върху нея.
