Прокълната нощ полностью

– Не очаквах това да се случи – завърши той неуверено. – Не знаех, че Титаните са избягали, камо ли че са взели властта.

– Дори не знам какво да кажа – Аерон.

– Аз знам. Мамка му! – възрази Парис.

Мадокс отметна глава назад и се загледа в тавана. „Мислех, че предизвиквам гърците“ – искаше му се да извика. Те нямаше да направят нищо. Те щяха да продължат да го пренебрегват.

– Мислиш ли, че Ашлин също е наказание от Титаните? – попита Лушън.

Челюстта му се стегна.

– Да. – Разбира се, че беше наказание. Беше мислил за това по-рано (времето на пристигането ù, начинът, по който спохождаше ума му и разпалваше желанията му), но беше приел, че гърците са отговорни. – Титаните трябва да са довели Ловците право при нас. Те са знаели, че Ловците ще използват Ашлин и как тя ще ми въздейства.

– Ти прокле боговете едва след като Аерон беше призован. Още повече, не беше ги проклел, когато Ашлин се появи за първи път на камерите ми – посочи Торин. – Не са могли да знаят какво ще направим и кажем по-късно.

– Не са ли? Може би не са я пратили те, но сигурно я използват някак. – Нищо друго не обясняваше силата на чувствата му към нея. – Аз ще се погрижа за нея – добави той мрачно, но всеки мускул в тялото му се стегна, умолявайки го да върне думите си назад. Не го направи. – Аз ще се погрижа за всички тях.

Парис му се намръщи.

– Как?

– Ще ги убия – каза той мрачно. Беше правил и по-лоши неща. Защо да не добави и това в списъка. „Защото не съм звяр.“ Ако го направеше, щеше да бъде Насилие. Нямаше да бъде по-добър от духа в него, принизен до една единствена причина да съществува – да причинява болка.

Но той беше причината тази напаст да се изсипе върху дома им и той трябваше да поправи нещата. Можеше ли обаче да унищожи Ашлин? Разбра, че не иска да знае отговора.

– Не можеш да убиеш четирите в стаята на Лушън – каза Аерон също толкова мрачно. – Титаните наредиха аз да го направя. Кой знае как ще реагират, ако заповедите им не са спазени точно?

– Чувам ви, болни копелета! – извика женски глас иззад вратата. – Ако ни убиете, кълна се в Бога, че ще убия всички вас!

Последва още едно временно прекъсване на разговорите.

Устните на Рейес се извиха в горчива усмивка.

– Невъзможна заплаха, но почти ми се иска да видя как опитва.

Женски юмруци заудряха вратата.

– Пуснете ни! Пуснете ни, чувате ли?

– Чуваме те, жено – каза Рейес. – Сигурен съм, че и мъртвите ви чуват.

Беше обезпокоително, че Рейес – най-сериозният от всички, беше се пошегувал мрачно. Той прибягваше до хумор, само когато ситуацията беше крайно напрегната.

Това беше кошмар. След векове непреклонна рутина, Мадокс внезапно трябваше да разпитва жена, после да я унищожи, преди да може да бъде използвана срещу него. Трябваше да спаси приятел от немислима заповед. И трябваше да усмири богове. А дори не беше сигурен как да подходи към тях.

Тези Титани бяха неизвестни същества. Ако помолеше за милост и те му заповядаха да извърши нещо долно, нещо, което той откаже да извърши, ситуацията със сигурност щеше да стане по-лоша, отколкото беше сега.

– Защо не ги докосна аз? – предложи Торин, обръщайки гръб на групата. Очите му бяха толкова ярки и зелени, колкото на момичето в стаята. Докато нейните бяха изпълнени с гняв, неговите бяха пълни с отчаяние. – Ако умрат от болест, никой няма да се тревожи за съвестта си – освен Торин.

– Не – каза Аерон в същия миг, в който Парис извика:

– По дяволите, не!

– Без болест – съгласи се Лушън. – Веднъж започнала, е невъзможно да бъде контролирана.

– Ще запазим телата консервирани – каза Торин с ясна решителност.

Лушън изпусна още една въздишка.

– Това няма да подейства и ти го знаеш. Болестта винаги се разпростира.

– Болест! – извика момичето. – Ще ни заразите с болест? Затова ли ни доведохте тук? Отвратителни, гнусни, гнили…

– Тихо! – заповяда друг женски глас. – Не ги подстрекавай допълнително, Дани!

– Но, бабо, те…

Гласовете им заглъхнаха. Момичето вероятно беше издърпано от вратата. Мадокс харесваше куража ù. Напомняше му за Ашлин, как му се беше опънала в килията и беше настояла той да си вдигне тениската. Беше искала да избяга – желанието беше блеснало ярко в очите ù, но не го беше направила. Само споменът караше кръвта му да кипне и тялото му да се втвърди. Дори беше погалила раната му, давайки живот на нещо в него. Нещо, което той не разбираше.

Нежност, може би?

Той поклати отрицателно глава. Щеше да се бори с тази емоция до последния си дъх. Което щеше да се случи след около тринайсет часа, помисли той горчиво. Той нямаше, нямаше да има нежност за Стръв или божествено наказание, или каквото беше тя.

Доказателство – следващият път, когато я видеше, щеше да я има силно и бързо, тласък след тласък… Тя щеше да стене и да крещи името му. Бедрата ù щяха да се стегнат около кръста му и… Не, не. По собствена воля картината се пренареди в главата му и се промени, за да се хареса на Насилие.