Прокълната нощ полностью

Твърде скоро замайващата мъгла се превърна в болка, а болката в нож, прорязващ пътя си от корема до сърцето ù. Ашлин се олюля, пъшкайки и стенейки едновременно. Пред очите ù изригнаха светкавици ярка светлина, последвани от заслепяващи цветове.

Какво ù ставаше? Отрова? О, Боже! Паяците още ли бяха по нея?

Нова болка я проряза и тя се преви на две.

– Мадокс! – извика тя слабо.

Нищо. Нямаше стъпки.

– Мадокс! – извика отново името му с всичката си чезнеща сила. Опита се да стигне до вратата, но не успя да се помръдне.

Отново нищо.

– Мадокс! – „Защо го искаш? Може той да ти е причинил това.“ – Мадокс! – тя не можеше да спре да вика името му. – Мадокс.

Черни паяжини премрежиха зрението ù и след това проблесна твърде ярка дъга.

– Мадокс – гласът ù сега беше дрезгав шепот и трепереща молба.

Стомахът ù се сгърчи. Гърлото ù се подуваше и стягаше. Вече не можеше да диша. Всяка клетка в тялото ù крещеше и крещеше, и крещеше. „Нуждая се от въздух. Трябва да дишам.“ Тя падна на пода, неспособна да издържи собственото си тегло. „Трябва да махна паяците.“ Нямаше сила, нито енергия.

Бутилката вино се катурна сякаш съчувствено и останалата червена течност се разля около нея. Ашлин напълно загуби фокус и светът се срина, после изчезна, оставяйки само мрак.

* * *

Мадокс не можеше да повярва на очите си.

– Това е… това е… невъзможно – той разтри с наранена ръка очите си, но гледката не се промени.

– Очевидно не съм подушил Ашлин. – Рейес заби юмрук в стената. Прах се понесе във въздуха и парчета груб камък паднаха на пода.

Торин просто се засмя.

Парис вдиша благоговейно.

– Елате при тате!

Там, в далечния ъгъл на спалнята на Лушън, имаше четири жени. Хванати за ръце, те се гушеха една в друга за сила и подкрепа. Всяка трепереше от страх, зяпнала мъжете с разширени и уплашени очи.

Не, осъзна Мадокс. Не всички трепереха. Красива блондинка с лунички ги гледаше с ярост в зелените очи. Челюстта ù беше стисната, сякаш хапеше езика си, за да не закрещи обиди.

– Какво правят те тук? – настоя Мадокс.

– Не говори с този тон! – сопна се Аерон. – Ти започна с красивата си Стръв.

Мадокс изръмжа ниско и се приближи към тях. Една от жените изскимтя.

– Мислех, че сме се разбрали за това – каза той. – Внимавай какво говориш за нея или ще страдаш!

Аерон не се дръпна.

– Познаваш я от колко? Няколко часа? Почти не си говорил с нея. Тя би трябвало да моли за милост сега, а ние би трябвало да знаем всички нейни тайни и какво планират Ловците, ако има още от тях там.

– Тя се опита да ме спаси, когато бях намушкан. Опита се да ме спаси от вас само преди няколко минути.

– Игра.

Вероятно. Беше си казвал съвсем същото, но не можеше да промени нищо. Нито тогава, нито сега. Объркан от себе си повече, отколкото от Аерон, той се отдръпна този път. Обърна се към Лушън.

– Защо те са тук? – попита той успокоен, но не по-малко учуден.

Или по-скоро толкова успокоен, колкото беше в състояние в този момент.

Лушън погледна към Аерон, който кимна с брадичка към коридора. Воините разбраха и излязоха. Всеки от тях кипеше от очакване. Лушън последен излезе от стаята и бързо затвори и заключи вратата.

Мадокс се взря в приятелите си, повечето излъчваха същото недоверие, каквото изпитваше той. Нищо подобно не се беше случвало преди. Никой от тях не беше водил жена тук, дори Парис (доколкото знаеше), а сега имаше почти толкова жени в сградата, колкото и воини. Това беше сюрреалистично.

– Е? – подсети ги той.

Аерон обясни как гърците са били свалени от Титаните – владетелите отпреди хиляди години. И как тези нови суверени поискали… не, заповядали му да екзекутира тези четири невинни жени. Ако упорства, ще бъде подлуден от жажда за кръв. Ако поиска да бъде освободен от задачата, ще бъде прокълнат като Мадокс.

Мадокс слушаше зашеметен. Постепенно беше обхванат от шок и ужас.

– Но защо новият цар на боговете да казва на Аерон да… – отговорът беше готов, и Мадокс стисна устни. „Аз направих това – осъзна той. – Аз съм отговорен. Аз предизвиках боговете вчера вечерта, дори ги обидих.“ Това трябва да беше техният начин да отвърнат.

Той хвърли смутен поглед към Торин. Воинът се взираше в него с твърд блясък в зелените си очи. После се обърна и оправи ръкавиците си пред огледалото, окачено точно над главата му. Отражението му беше мрачно. Едва вчера двамата бяха заявили, че не им пука, ако боговете ги накажат. Бяха мислили, че нищо не би могло да е по-лошо от сегашното им положение.

Грешаха.

– Не можем да позволим Аерон да изпълни задачата – каза Лушън, прекъсвайки мрачните мисли на Мадокс. – Той вече е готов да се пречупи. Всички сме.

Рейес отново удари стената, пъшкайки от силата. По ръцете му имаше възпалени червени рани, които се отвориха от удара, пръскайки кръв по сребристия камък.

– Тези Титани трябва да са знаели какво ще стане, ако Аерон се подчини – оголи той зъби навъсено. – Трябва да са знаели колко несигурно балансираме между добро и зло. Защо биха го направили?

– Аз знам защо – отвърна Мадокс мрачно.

Всички очи се заковаха в него.

Срамът натежа в душата му, докато разказваше какво е направил.