Той пребледня. Усети как кръвта се оттегля от лицето му, докато не стана толкова бял, колкото беше и Ашлин. Той не беше помислил… не беше смятал… Виното беше направено за тях, за воините, не за хора. Човешкият алкохол не им вършеше никаква работа и Парис често пускаше във виното няколко капки амброзия, която беше откраднал от небесата и беше опазил през всички тези години. Дали амброзията не беше като отрова за хората?
„Аз ù причиних това! – помисли Мадокс ужасен. – Аз. Не боговете.“
– Аа! – Той заби юмрук в металната табла на леглото и усети как кокалчетата му се пукат и се изпълват с кръв. Неудовлетворен, той отново удари таблата. Леглото се разтърси и Ашлин изстена от болка.
„Спри! Не я наранявай!“ Той се принуди да остане неподвижен и да диша бавно, опитвайки се да се успокои за хиляден път този ден. Но подтикът да освирепее беше прекалено мрачен и суров и толкова силен, че беше почти неконтролируем. С изключение на краткото време, последвало боя му с Аерон, той беше на ръба цял ден, а случилото се с Ашлин застрашаваше да премине границата. Можеше да премине прага във всеки един момент и да причини непоправими щети.
– Кажи ми как да ти помогна! – повтори той.
– Л-лекар.
Човешки лечител. Да, да. Трябваше да я отнесе в града, защото никой от Повелителите нямаше медицинско образование. Никога не бяха имали нужда от това. Ами ако този лекар поискаше да я задържи през нощта? Мадокс поклати глава. Той не можеше да позволи това. Тя би могла да разкаже на Ловците какво е научила тук, какво е видяла… как най-добре да победят воините. Това, което най-много го тревожеше обаче, беше страхът, че някой може да я вземе и да я нарани, а той нямаше да е в състояние да я спаси.
Щеше да се наложи да доведе лекар тук.
Мадокс целуна прекалено студените ù устни. Отново усети тръпка, този път по-заглушена от предишната, слаба като самата Ашлин. Ръцете му се свиха в юмруци.
– Ще ти намеря лекар, прекрасна, и ще го доведа в крепостта.
Ашлин изстена и дългите ù мигли най-после трепнаха и се отвориха. Кехлибарени езера от болка се взряха в него.
– Мадокс!
– Няма да се бавя, кълна се.
– Не отивай! – Тя сякаш всеки миг щеше да заплаче. – Боли. Толкова много боли. Остани!
Желанието да се подчини и желанието да доведе помощ се бореха в него. Накрая не можа да ù откаже. Отиде до вратата и извика:
– Парис! Аерон! Рейес! – звукът от гласа му отекна от стените. – Лушън! Торин!
Не ги изчака, а се върна обратно при леглото. Сплете пръсти с тези на Ашлин. Нейните бяха отпуснати.
– Какво мога да направя, за да облекча болката ти?
– Не ме пускай! – Тя дишаше учестено. Червени вадички се спуснаха от ъгълчетата на устата ù. Дали отровата се разпространяваше?
– Няма. Няма. – Той искаше повече от всичко да отнеме болката от нея и да я прехвърли в себе си. Какво беше още малко страдание за него? Нищо. Но Ашлин беше… Какво? Мадокс нямаше отговор за това.
Тя изстена, стисна корема си, претърколи се на една страна и се сви на кълбо. Мадокс използва свободната си ръка, за да прибере косата ù зад все още мокрото ù ухо.
– Мога ли да направя още нещо?
– Не знам. – Тя го гледаше с изцъклен поглед. – Ще… умра ли?
– Не! – Той нямаше намерение да вика, но отрицанието се изтръгна от него. – Не – повтори той по-нежно. – Вината е моя и аз няма да те оставя.
– Нарочно ли?
– Никога.
– Тогава защо? – Тя вдиша. Отново изстена.
– Случайно – каза той. – Това вино не е предназначено за твоя вид.
Тя не даде никакъв знак дали го е чула, или не.
– Ще… – Тя се задави и покри уста с ръка. – …повърна.
Мадокс сграбчи празната купа от плодове и я протегна към нея. Ашлин се избута до края на леглото и изпразни стомаха си. Мадокс дръпна косата ù назад, далеч от огневата линия.
Прочистването добро ли беше, или лошо?
Ашлин се строполи отново на матрака точно когато Рейес и Парис влетяха в стаята. И двамата мъже изглеждаха объркани.
– Какво? – настоя Рейес.
– Какво има? – попита Парис. Той се потеше, а бръчките около очите му бяха още по-дълбоки заради напреженето.
Ръцете на Рейес отново кървяха, дланта му беше подута и той държеше два ножа, очевидно готов за битка. Погледът му обходи сцената и объркването му се засили.
– Имаш ли нужда от помощ при смъртоносния удар?
– Не! Виното… амброзията, която Парис слага в него. Оставих го за нея. – Признанието се изплъзна от него, наситено с вина и безутешност. – Спаси я!
Парис се олюля, но успя да остане прав.
– Не знам как.
– Трябва! Прекарал си безброй часове с хора. – Мадокс едва потискаше яда си. – Кажи ми как да ù помогна!
– Иска ми се да можех. – Парис попи влажното си чело с опакото на ръката си. – Никога не съм споделял нашето вино с други. То е наше.
– Иди и питай другите хора дали знаят какво да правят! Ако не знаят, кажи на Лушън да се пренесе в града, да намери лекар и да го доведе тук! – Смърт беше единственият от воините, който можеше да се движи от едно място на друго само с мисъл.
Рейес кимна и се завъртя на пета.
Парис каза:
