– Върви! – каза приятелят му отново. – Направи каквото е нужно, за да се овладееш! За твоята жена…
– Ашлин не е предмет на обсъждане – отвърна Мадокс, вече знаейки какво иска да каже Лушън. „За твоята жена трябва да се погрижим възможно най-скоро.“ Той също го знаеше.
– Просто я извади от системата си, после направи това, което трябва да бъде свършено, за да може поне част от живота ни да се върне към нормалното!
Мадокс кимна и се обърна. Чудеше се дали заслужава отново да има нормален живот.
Мадокс влезе в стаята си, несигурен какво ще намери. Спяща Ашлин? Току-що изкъпана и гола Ашлин? Готова за битка Ашлин?
Готова за удоволствия Ашлин?
За негово раздразнение сърцето барабанеше лудо в гърдите му. Дланите му се потяха. „Глупак!“ – укори се той. Не беше обикновен човек, нито слуга на страха, не беше и неопитен. И все пак не беше съвсем сигурен как да се справи с тази жена, с това… наказание.
Това, което не очакваше, беше да намери Ашлин в безсъзнание, просната на пода в локва червена… кръв?… около нея, която напояваше косата и дрехите ù.
Той потръпна от ужас.
– Ашлин? – В следващия миг той клекна до нея, обърна я нежно и я взе в ръцете си. Вино, само вино. Слава на боговете. Капчици от него цапаха твърде бледото ù лице и покапаха по него. Почти се усмихна. Колко точно вино беше изпила?
Тя беше толкова лека, че ако не бяха тръпките, които преминаха по тялото му при допира с нея, нямаше да усети, че я държи.
– Ашлин, събуди се?
Тя не се събуди. Дори сякаш се потопи още по-дълбоко в безсъзнанието и движението зад клепачите ù спря.
Гърлото му се стегна и той трябваше да изкара със сила следващите думи.
– Събуди се заради мен!
Нямаше стон, нито въздишка.
Разтревожен от липсата на отговор, той я отнесе до леглото, разкъса якето ù и го захвърли настрани. Не искаше да я пуска, но я положи на матрака и обгърна с длани лицето ù. Кожата ù беше леденостудена.
– Ашлин?
Никакъв отговор.
Да не беше… Не. „Не!“ Оловни топки се настаниха в стомаха му, когато положи длан върху лявата ù гръд. В началото не усети нищо. Нито нежно туптене, нито тежко удряне. После внезапно усети слабо пърхане. Дълга пауза. Още един немощен удар.
Тя беше жива.
Очите му се затвориха за кратко, а раменете му се отпуснаха от облекчение.
– Ашлин! – Той я разтърси нежно. – Хайде, прекрасна! Събуди се! – Какво, в името на Зевс, не беше наред с нея? Той нямаше опит с пияни смъртни, но не мислеше, че това е нормално.
Главата ù увисна настрани, но клепачите ù останаха затворени. Устните ù бяха обагрени в красиво, но неестествено синьо. Пот потече по слепоочията му. Тя не беше просто пияна. Дали нощта в тъмницата не я беше разболяла? Не, щеше да има признаци по-рано. Дали Торин не я беше докоснал по невнимание? Със сигурност не. Тя не кашляше, нито беше покрита с пришки. Тогава какво?
– Ашлин!
„Не мога да я загубя.“ Още не. Не ù се беше наситил, не беше я докосвал, както беше мечтал, нито беше говорил с нея. Той примигна от изненада. Искаше да говори с нея, осъзна внезапно. Не просто да се насити на тялото ù. Не просто да я разпита. А да говори. Да я опознае и да разбере какво я прави жената, която е.
Всички мисли за убийството ù изчезнаха. Заместиха ги мисли за спасение – силни и неоспорими.
– Ашлин! Говори с мен! – Той отново я разтърси. Беше безпомощен, не знаеше какво друго да направи. От нея продължаваше да се излъчва студ, сякаш се беше къпала в лед и се беше изсушила на полярен вятър. Той хвана завивките, издърпа ги и ги омота около нея, опитвайки се да я стопли. – Ашлин. Моля те!
Докато я гледаше, под очите ù се оформиха тъмни кръгове. Дали това не беше наказанието му? Да гледа как тя умира бавно и болезнено?
Усещането за безсилие се усили. Колкото и да беше силен, той не можеше да я накара да проговори.
– Ашлин – този път името ù беше като дрезгава молба. Той отново я разтърси. – Ашлин!
Проклятие! Нищо.
– Лушън! – изрева той, без погледът му да се отделя от Ашлин. – Аерон! – Те бяха прекалено далеч от него и той се съмняваше, че ще го чуят. – Помогнете ми! – Беше ли викала Ашлин за помощ? Мадокс улови устните ù в своите, опитвайки се да вдиша силата си в нея. Топлина… тръпки.
Обагрените ù в синьо устни се разтвориха и тя изстена. Най-после! Още един признак на живот. Мадокс едва не зави от облекчение.
– Говори ми, прекрасна! – Той приглади мократа ù коса встрани от лицето, смутен, че ръцете му треперят. – Кажи ми какво има!
– Мадокс – каза тя дрезгаво. Очите ù оставаха затворени.
– Тук съм. Кажи ми как да ти помогна! Кажи ми от какво се нуждаеш!
– Убий ги! Убий паяците! – тя говореше толкова тихо, че той се напрягаше да я чуе.
Той прокара пръсти по бузите ù, докато оглеждаше стаята.
– Няма паяци, прекрасна.
– Моля те! – една кристална сълза се процеди през клепача ù. – Не спират да пълзят по мен.
– Да, да. Ще ги убия. – Въпреки че не разбираше, той продължи да прокарва ръце по лицето ù, после по врата, после надолу по ръцете ù, по корема и по краката. – Мъртви са вече. Мъртви са. Кълна се.
Това изглежда я успокои малко.
– Храната, виното? Отрова?
