Прокълната нощ полностью

Твоето смъртно проклятие. Да, знам. Лушън и Рейес имат позволението ми да закъснеят.

– Но…

Без „но“. Полунощ. Невъоръжени.

Мадокс примигна. Това нямаше смисъл. Защо той настояваше мъжете да дойдат невъоръжени? Един бог би могъл да ги смаже независимо колко оръжия бяха окачили по телата си.

Ще им кажеш ли?

Очите му се присвиха. Или това не беше бог, а съществото искаше да ги вкара в засада. Вече смяташе Титаните за жестоки, така че не се съмняваше, че са способни на такова действие. Но и в двата случая беше обречен. Ако това беше бог, Мадокс щеше да бъде наказан, защото не можеше да се принуди да помоли приятелите си да влязат в потенциално опасна ситуация без оръжия. А ако това не беше бог, значи някой друг – нещо друго, имаше силата да нахлува в мислите му.

До него Ашлин размърда устни и се претърколи по гръб. Едната ù ръка беше върху очите, а другата беше свита върху корема ù. Скоро ще се събуди, осъзна той.

Ще им кажеш ли? – настоя гласът отново, вече твърде нетърпелив, твърде несигурен.

В този момент Мадокс разбра. Това не беше бог. Не можеше да е. Едно всемогъщо същество можеше просто да отнесе Повелителите на гробището. Едно всемогъщо същество не би издало и частица несигурност. Мадокс стисна зъби.

Не ме карай да питам отново!

– Разбира се, че ще им кажа – отвърна той и това не беше лъжа. Щеше да им каже просто не това, което съществото искаше да им каже.

Тогава до довечера – каза гласът, на практика бръмчейки от задоволство.

„Докато научим истината.“ Разбира се, Мадокс не изказа мисълта гласно. Когато не последва отговор, нито реакция, той се ухили бавно. Съществото можеше да насили думите си в ума му, но не можеше да чуе мислите му. Добре. Много, много добре.

Потокът сила внезапно изчезна от въздуха.

В ума на Мадокс се завъртяха възможности. Вероятно съществото можеше да чуе разговор от разстояние. Вероятно като Мадокс и останалите говорещият беше безсмъртен със специални способности.

Безсмъртен Ловец?

Внимателно, за да не смути Ашлин, Мадокс изпълзя от леглото и тръгна из крепостта, докато не намери Лушън. Воинът седеше на дивана в стаята за развлечения сам, мълчалив и с чаша скоч в ръката.

Мадокс каза на приятеля си какво се беше случило и Лушън пребледня. Дори белезите му побеляха.

– Ловци. Титани. Жени. Сега неизвестни същества с неопределени сили? Кога ще свърши това?

Мадокс прокара ръка през косата си.

– Изглежда всяка минута се надига нещо ново.

И като си помислиш, че едва вчера Мадокс се оплакваше от монотонността на живота.

– Остават ни поне няколко часа, за да решим какво да правим. Трябва да помисля, преди да кажем на другите. Твърде много неща се случиха наведнъж, твърде много промени.

Мадокс кимна.

– Знаеш къде да ме намериш, когато ти потрябвам.

Той се върна в стаята си, доволен от отлагането. Не беше готов да остави Ашлин.

Тя лежеше точно там, където я беше оставил, като видение в голата му стая. Покатери се до нея, като без да иска избута матрака.

– Мадокс – прошепна тя.

Тази единствена дума беше произнесена сънено – стон, подпалващ кръвта му така сигурно, както щеше да го направи ласка от нейните нежни пръсти. С подновеното му желание Насилие отново се появи, а настроението му беше мрачно и гладно. Нуждаеше се… от нещо. Кръв? Болка? Писъци? Мадокс не знаеше и не можеше да каже. „Ще се контролирам. Няма да нараня тази жена.“

Ашлин потри буза в страната му и измърка като доволно коте.

– Мадокс?

Насилие измърка в отговор.

Мадокс стисна чаршафите. Хладната материя се разкъса от допира му. Какво се опитваше да го принуди да направи Насилие? Желанията му бяха неясни. По кожата на Мадокс изби пот. Стисна челюсти толкова здраво, че усети как сухожилията по врата му се напрягат.

– Мадокс? – повтори Ашлин. Този път звучеше загрижено. Тя се надигна. Възхитителните ù букли с цвят на пчелен мед се спускаха по раменете ù. Слънчеви лъчи струяха от прозореца и я къпеха в ярък кехлибарен ореол. Тя го изгледа изпитателно. – Какво има?

Той не можа да отговори. Не можеше да говори от буцата, заседнала в гърлото му.

С видимо усилваща се тревога, тя се наведе и бръкна под тениската му, прокарвайки длан по голите му гърди. Докосването беше ободряващо и поглъщащо. Между тях винаги имаше такава енергия. Той никога не беше усещал нищо подобно.

На духа също му харесваше, осъзна той. Насилие изрева не с гняв, а от възбуда. Още! Неясните му копнежи от преди малко се надигнаха отново и най-после се разкриха. Удоволствие и страст. Екстаз и силен копнеж.

– Как се чувстваш? – попита Мадокс, а буцата в гърлото му изчезна. Беше удивително да копнее за нещо, за някого, без да чувства дълбок подтик да наранява.

– По-добре.