Прокълната нощ полностью

Изтръгната от мислите си, Ашлин се обърна рязко. Даника и три други жени на възраст от седемдесет до двадесет и нещо се взираха в нея със загриженост и страх. Боже мой! Мадокс държеше четири жени заключени? Това да не беше харем на безсмъртен?

„Е, ти имаш подходящ костюм.“

Даника пристъпи напред.

– Тя е болната. Тази, която аз… – тя се покашля, – излекувах.

– Благодаря ти – каза Ашлин тихо. Не беше сигурна какво друго да каже на тази непозната, която не беше непозната.

Даника кимна.

– Изглеждаш по-добре – погледът ù обходи Ашлин, преди очите ù да се присвият подозрително. – Като по чудо, ако трябва да бъда честна.

– Иска ми се да мога да го обясня, но не мога. След като гаденето премина, силите ми се върнаха. Изглежда „малките камъчета“ свършиха работа, все пак. – Ашлин също огледа Даника. – Ти също изглеждаш по-добре. Изгубила си онзи прекрасен зеленикав оттенък.

– За първи път яздих мъж, за да донеса болкоуспокояващи. – Даника постави ръце на хълбоците си. – Какво те води в Страшния замък? И ти ли беше отвлечена?

Ашлин нямаше време да отговори.

– Кои са тези хора? – попита малко по-голямото момиче, което имаше прилика с Даника. – Какво са те? Даника каза, че един от тях имал крила.

Ако все още не знаеха, Ашлин не беше тази, която ще им каже.

Почти без да изчака, най-старата от групата попита:

– Знаеш ли как може да се излезе оттук?

Всички жени я приближиха, докато говореха, и я обградиха в кръг. Гледаха я с надежда, сякаш тя държеше всички отговори и можеше да ги спаси от най-противната съдба.

Ашлин вдигна ръце с дланите напред.

– По-полека! – Отвлечена, беше казала Даника. Защо Мадокс беше направил такова нещо? – Има ли някоя сред вас, която да е Ловец или Стръв? – всеки път, щом Мадокс кажеше тези две думи, в гласа му имаше погнуса.

– Тоест дали сме ловци на съкровища? Или стръв на кукичката? – Лицето на Даника беше объркано, но в зелените ù очи имаше твърд блясък. – Не.

– Нямам представа. Надявах се някоя от вас да знае. – Гласовете от миналото започнаха да си проправят път в ума ù. Един разговор след друг. – Не! Не отново! – Тя усети как пребледнява и топлината се изпарява от кожата ù, оставяйки само студена, трепереща черупка. „Дишай! Просто дишай!“

– Мисля, че отново ù става лошо – каза Даника загрижена. – Можеш ли да стигнеш до леглото? – попита тя Ашлин.

– Нне. Искам само да седна.

Внезапно чифт ръце се настаниха върху раменете ù, притискайки я към пода. Ашлин се подчини – краката ù бяха твърде слаби, за да я удържат. Треперейки, тя пое въздух в дробовете си.

Те ще ни убият.

Трябва да избягаме.

Как? – истеричен смях.

Ако трябва да скочим от прозореца, ще скочим. Те искат да ни заразят с някаква болест.

Ако скочим, умираме.

Ако останем, умираме.

Гласовете бяха на тези жени, осъзна Ашлин. Всяка дума, която бяха изрекли в тази стая, щеше да се превърти в главата ù. Проклятие, тя беше свикнала с тишината.

Беше приела, че ще има спокойствие, стига да стои вън от тъмницата. Надяваше се, че не са били тук достатъчно дълго, за да проведат твърде много разговори.

Липсва ми дядо. Той щеше да знае какво да правим.

Но него го няма, нали? Трябва да разберем сами.

Под носа ù бяха бутнати хлебче и чаша ябълков сок.

– Ето! – каза нежно Даника. – Може да помогнат.

Кой говори? Кой каза това?

С кого говориш, Дани?

Ъ… с никого.

Ашлин прие и двете с треперещи ръце. Разговорите им продължаваха и продължаваха да звучат в главата ù. Понякога, както беше в тъмницата, разговорите изглеждаха едностранни. Тя не можеше да чуе с кого говореха жените, само знаеше, че говорят с някой друг, освен помежду си.

Тя чу Даника да казва:

Ако… ако аз съм лечител, ще пощадиш ли майка ми, сестра ми и баба ми? Те не са направили нищо лошо. Дойдохме в Будапеща, за да се сбогуваме с дядо ми. Ние…

Но не чу коментара преди това. Или след. Защо?

Мъжете бяха безсмъртни, но тя беше чувала безсмъртни създания да говорят и преди. Вампири, таласъми, дори сменящи формата си същества. Защо не демоните тук? Сигурно те бяха тези, с които говореше Даника.

Ашлин загриза хляба и сръбна от сока, опитвайки се да отдели репликите на всеки един. Започна да си тананика. Да медитира. Жените се опитваха да я заговорят, но тя просто не можеше да отговори. Имаше твърде много гласове, състезаващи се за вниманието ù.