Жените се отказаха една по една. Тя не знаеше колко минути или часове са минали след това. Толкова много пъти едва не беше повикала Мадокс, но беше задържала молбите си, прехапвайки език, докато не усети вкуса на кръв. Той имаше задачи, беше казал. Освен това тя не искаше да е в тежест. Не искаше да му причинява неудобство.
„Ти затова дойде тук – напомни си тя. – Да настояваш тези мъже да те научат как да контролираш силите си, дори ако това означава да се превърнеш в неудобство за тях.“
Но това беше преди Мадокс да влезе в живота ù. Сега искаше той да бъде неин любовник (ако го направеше, тъпакът), а не нейна болногледачка. Отново.
Благословено, но мърморенето наистина спря, свършвайки в мига на влизането на Ашлин. Колкото и да беше облекчена, трябваше да признае, че е получила няколко нови частици информация. Първата и най-значителна – Даника
– Ловци – каза Ашлин, повдигайки поглед. Даника гледаше през единствения прозорец на стаята, прозорец, който никоя от жените не беше успяла да отвори. Ашлин ги беше чула да се опитват без успех. – Какво са те? Този път не ме лъжи! Моля те!
Стресната, Даника подскочи и се обърна с ръка на сърцето.
– По-добре си, значи? Защо да ти вярваме? Ти може да работиш за тези мъже. Може да са те пратили тук, за да научиш нещо от нас, а когато го научиш, да връхлетят вътре и да ни убият.
– Така е. – Все пак тези жени знаеха единствено, че е била болна и прегърната от техния враг. – Но ти ме спаси. Защо бих искала да те нараня?
Даника я изгледа, но не каза нищо.
– Просто трябва да ми се доверите, че не съм тук, за да ви вкарам в капан или да ви нараня. Ние сме в една и съща ситуация.
– Ами онзи ядосаният? Мадокс? Ти се срещаш с него.
„Среща“ не беше думата, която тя би използвала. Ашлин се опита да си представи как Мадокс седи срещу нея в осветен от свещи ресторант, пие вино и слуша тиха музика. Тя се усмихна.
– Може би. И какво?
– Това те прави една от тях.
– Не съм – настоя Ашлин. – Аз съм тук съвсем отскоро. От вчера, всъщност.
Очите на Даника се разшириха и златните ù мигли докоснаха също толкова златните вежди.
– Сега знам, че лъжеш. Той е загрижен за теб, това беше очевидно. Един мъж не показва такова състрадание към жена, която е срещнал току-що.
Да, той беше състрадателен. Да, беше мил. Нежен. Безспорно сладък. Най-свирепият мъж, когото някога беше срещала, беше попивал челото ù и почиствал лицето ù.
– Не мога да обясня и това. Но не лъжа.
Една минута мина в мълчание.
– Добре – раменете на Даника се вдигнаха в привидно небрежен жест. – Искаш да знаеш за ловците. Ще ти кажа. И без това не е някаква съдбоносна информация – вдишване, издишване. – Когато крилатият мъж – Аерон, ме отведе в града, забеляза група мъже. Бяха въоръжени като войници и се промъкваха по задни улички, сякаш не искаха да бъдат видени.
Дотук това не ù говореше нищо.
– Аерон промърмори „Ловци“ под нос и измъкна кама. – В мекия тембър на Даника започна да се прокрадва гняв. Споменът очевидно не беше от любимите ù. – Щеше да се бие с тях, ако не ме разнасяше наоколо. Така каза. Също така каза, че тези мъже са дошли да убият него и приятелите му – тя каза последното с дълбок и мрачен тон, подражавайки Аерон. Ашлин едва не се усмихна на мрачната и обречена интонация. – Исках да се бият, за да отвлекат вниманието му и да избягам. Но не се получи. Те не ни видяха.
Ашлин се намръщи. Ловци на безсмъртните. Тя не правеше ли основно това за Института? Слушаше разговори, за да открие (лови) тези, които не бяха точно хора. „Спри! Институтът изучава, наблюдава, оказва помощ, когато е необходимо, и действа крайно само когато е заплашен.“
Тя се утеши с това. Служителите действаха крайно научно, когато си имаха работа със съществата, които намираха, а не хищнически.
Те не винаги бяха толкова безпристрастни с нея.
Първия път, когато беше направен опит за покушение срещу нея, тя беше дочула скорошен разговор, който неин колега беше водил с дете. Беше подмамил едно сладко, невинно момиче… беше го заплашил… и беше правил ужасни неща. Отвратена, Ашлин го беше издала. Той беше отвърнал, като се беше опитал да я застреля. Макинтош беше както винаги близо до нея, и я беше бутнал, и така ù беше спасил живота.
Втория път едва не беше намушкана в гърба – буквално – от жена, която възнамеряваше да запази връзката си в тайна. Макинтош отново се беше държал като неин телохранител, спасявайки живота ù.
Третият и последен път, преди около единайсет месеца, беше отровена. Късметът беше на нейна страна. Беше успяла да повърне повечето от погълнатото. А, скъпи спомени! До ден днешен тя не знаеше защо, не знаеше кое от дочутите от нея неща беше подтикнало някой да я убие, за да запази тайната си.
