Прокълната нощ полностью

Рейес и Лушън скочиха върху него, събориха го на земята и изместиха Ашлин от мислите му. Той изрева толкова силно, че очакваше стъклата наоколо да се пръснат. Полетяха юмруци – негови, техни, той не знаеше. Някой го ритна с коляно в корема, изкарвайки въздуха от дробовете му, но той не спря.

Убий! Убий!

Ако имаше зъби на звяр, щеше да захапе – толкова силно копнееше за вкуса на кръв. Щеше да пресуши някого. Но сега само вдигна обут в ботуш крак и ритна някого в бузата. Изгрухтя доволно, когато чу вой.

– Хвани шибаните му крака!

– Не мога. Държа ръцете му.

– Зашемети го, Парис!

– Разбира се. А не искаш ли да изкарам диаманти от задника си, докато го правя?

Един юмрук се заби в челюстта му. Зъбите му изтракаха и той вкуси кръвта, за която копнееше.

– Това е задето ми съсипа играта – извика Парис. – Бъни тъкмо щеше да намаже с олио Електра.

– Ще те убия. Ще… – Образът на изпълнената с удоволствие Ашлин отново се появи. Очите ù пламтяха от страст. Главата ù беше отметната назад, докато се наслаждаваше на устата му, която поглъщаше всяка капка от нейната женственост.

Той замръзна, когато изцяло осъзна всичко. Какво правеше той? Какво правеше, по дяволите? Той не искаше кръв и смърт. Не искаше. Не беше чудовище. Той не беше Насилие.

Внезапно се засрами от действията си. Трябваше да бъде по-устойчив. Знаеше го.

Дишайки тежко, той се опита да седне. Мъжете усилиха захвата си. Той се отпусна, без да се насилва. „Край – закле се той. – Няма повече да нападам приятелите си.“

Трябва да защитим Ашлин – изръмжа Насилие.

Желание да защитава? У демон?

„Ще я защитим, но не по този начин. Не така.“ Колкото повече се отдаваше на духа, толкова повече се превръщаше в Насилие. Кога беше спрял да се бори с него толкова ревностно?

Понякога, когато беше сам, обичаше да мисли, че ако е бил роден човек, разрушението щеше да е много далеч от ума му. Щеше да е женен, да има любяща съпруга и смеещи се деца, които да играят до него, докато той дяла нещо. Да дяла мебели – сандъци, скринове, легла – това беше удоволствие за него някога.

След като беше унищожил всичко, което беше създал, се беше отказал от хобито си.

– Той спря да се движи – каза Рейес изненадано.

– Вече не виждам духа – потвърди Аерон объркан.

– Хей! Дори нямаше нужда да го оковаваме – каза Парис.

– За първи път – възкликна Торин, смеейки се.

Те го пуснаха и отстъпиха заедно. Мадокс поклати глава, опитвайки се да проясни съзнанието си и да разбере какво се беше случило. Беше погълнат от Насилие, но не беше убил всички по пътя си. Нито приятелите му бяха принудени да го оковат, за да го задържат.

Седна внимателно и огледа стаята. Посрещна го тотално разрушение. Дървени трески, изкормени възглавници и черни късчета от телевизора. Да, беше погълнат.

Веждите му се свиха от объркване. Обикновено трябваше да бъде зашеметен и окован. Или пребит толкова лошо, че да може само да чака в леглото, докато Болка и Смърт дойдат за него. Но мисълта за Ашлин го беше успокоила напълно.

Как?

– Добре ли си сега? – попита го Рейес.

– Да – думите бяха казани грубо, с пресипнал глас. Някой трябва да го беше душил.

Той се изправи на крака и се запрепъва към дивана. Вече нямаше възглавници, но не му пукаше. Падна върху твърдите пружини. Те изскърцаха под тежестта му.

– Добре че Торин знае как да инвестира – каза Парис, оглеждайки се наоколо, докато сядаше до Мадокс. – Изглежда е време да се бръкне в джоба за нови мебели.

– Докъде бяхме стигнали? – попита Лушън, връщайки ги към наболелия въпрос. На челото му имаше рана, която не беше там преди няколко минути.

Вълна от вина заля Мадокс.

– Съжалявам – каза той.

Лушън примигна към него от изненада, но кимна.

– Жените – измърмори Рейес, намествайки се от другата страна на Мадокс. – Казвам да изчакаме още. За разлика от някои от нас – той подчертано погледна към Мадокс, – Аерон държи духа си под контрол в момента, независимо дали се вълнува или не.

– Съгласен съм. – Лушън отиде до обърнатата билярдна маса. От него се носеше миризма на рози.

Приятен аромат, но не толкова хубав, като този на Ашлин – топъл мед, подправен с тайни и лунна светлина. Ашлин. Мисълта за нея отново накара тялото му да се втвърди, да се подготви. Трябваше да я обладае, когато имаше възможност, помисли той отново. Трябваше да проникне в тази тясна, влажна обвивка.

– Ъ… Щастлив съм да седя близо до теб, но нямах представа, че на теб ти харесва толкова много – измърмори Парис.

За първи път от стотици години Мадокс усети, че се изчервява.

– Не е за теб.

– Слава на боговете! – беше отговорът на приятеля му.

– Като говорим за богове, Мадокс, може би сега е добър момент да кажеш на другите за гласа, който си чул – подсети го Лушън.

Мадокс не искаше да ги натоварва, но знаеше, че няма друг избор.

– Добре. Някой проникна в ума ми и ми заповяда да пратя всички вас на едно гробище довечера в полунощ, невъоръжени.

Лушън кимна към Аерон.

– Ти познаваш тези нови богове по-добре от нас. Какво мислиш за това? Прилича ли на нещо, което Титаните биха направили?