Прокълната нощ полностью

Когато острието се заби в стомаха на Мадокс, срязвайки кожа, органи и кост, той вече не можеше да сдържа писъците си.

* * *

Вратата на стаята изскърца и се отвори бавно. Всички, освен Ашлин и Даника се свиха, колкото можеха по-далеч. Двете стиснаха ръцете си. Цяла вечер Ашлин кипеше от желание да се изправи срещу Мадокс. Даника искаше да се изправи срещу Рейес. Вместо това бяха споделили една с друга собствените си истории.

Вместо да уплаши Даника, миналото на Ашлин изглежда успокои подозренията на момичето. В замяна Ашлин беше вбесена от отвличането на Даника. Колко странно бе да мисли, че на това място на смърт и страх Ашлин беше открила не само първия си вероятен любовник, но също и първата си истинска приятелка.

В стаята влезе ангел.

Сребърната коса създаваше ореол около главата му, а зелените му очи блестяха като изумруди. Един демон не трябваше да е толкова красив. Но той беше покрит с черно, както Ашлин можеше да очаква, с черна риза, черни панталони и черни ръкавици. Лошото беше, че държеше пистолет в една от протегнатите си ръце.

Беше го видяла преди в стаята на Мадокс. Снощи (едва снощи ли беше?), когато Мадокс беше намушкан. Този мъж не беше участвал, но беше гледал. И не се беше опитал да помогне.

– Ашлин – каза той и очите му я затърсиха.

Страх стегна гърлото ù. Той знаеше името ù? Защо не беше дошъл Мадокс? Беше ли си измил ръцете от нея вече? Искаше ли я мъртва?

Опитвайки се да не хленчи, тя избута Даника зад себе си.

– Тук съм – успя да проговори тя. Тя очакваше да бъде застреляна на секундата.

Не беше.

Мъжът остана на място, въпреки че погледът му обходи стаята покрай леглото и тоалетката, докато не се срещна с нейния.

– Ела с мен!

Тя се усети като вкоренена в пода, вледенена.

– Защо?

Той хвърли разтревожен поглед през рамо.

– Ще ти обясня по пътя. Сега побързай! Ако те видят, няма да мога да те спася.

Даника внезапно се озова пред нея като вързоп ярост.

– Тя няма да дойде с теб. Никоя от нас няма да го направи, независимо колко оръжия ще насочиш към нас. Ти и твоите другарчета можете да идете да се шибате!

– Може би по-късно – отговори той студено, задържайки погледа си върху Ашлин. – Моля те! Нямаме много време. Искаш ли да видиш Мадокс, или не?

Мадокс. Само като чу името му, пулсът ù се ускори. „Сигурно съм най-тъпата жена на света.“ Тя прегърна Даника и ù прошепна:

– Всичко ще бъде наред. – Надяваше се.

– Но…

– Довери ми се! – Тя се освободи от прегръдката и тръгна напред. Белокосият ангел отстъпи от нея, сякаш беше пръчка динамит.

– Никой друг да не мърда! – каза той, като едва не се преметна настрани в бързината си да запази разстоянието между тях. – Първо ще стрелям, а после ще задавам въпроси. – Той спря в коридора, като още я гледаше.

Когато Ашлин застана до него, той добави:

– Не ме докосвай! Случват се лоши неща, когато хората ме докосват. Дори не приближавай така, че да паднеш върху мен, ако се спънеш! – видът му беше смърто сериозен, а гласът му беше равен.

– Добре – каза тя объркана. Но затъкна ръце зад гърба си, в случай че забрави и изчака той да я поведе.

Той направи широк кръг около нея, оставяйки пистолета насочен право напред, а после затвори и заключи вратата. Ашлин не се опита да му избяга. Страхът отново я държеше закована на място.

– Какви лоши неща? – Тя не можеше да се въздържи да не попита, когато той се обърна отново към нея.

Той тръгна бързо и подхвърли през рамо:

– Болест. Агония. Смърт. – Прибра пистолета на кръста си. – Кожата ми не може да докосва кожата на друго живо същество, без да причини епидемия.

Боже мой! Независимо дали беше вярно или не, самата идея беше достатъчна, за да я задържи далеч от него. Но тя подозираше, че той говори истината. Всеки път, когато го беше виждала, той се беше старал да остане далеч от всички около него. Това не беше поведение на зъл човек, а на по-загрижен за другите, отколкото за себе си. Сърцето ù омекна към него. „Тъпа идиотка!“

– Как се казваш?

– Торин – каза той, очевидно изненадан, че я интересува.

– Ти не планираш да ме убиеш, нали, Торин?

Той изсумтя.

– Едва ли. Ако го направя, Мадокс би ми изтръгнал сърцето и би го изпържил за закуска.

– Добре, това беше малко повече информация, отколкото ми трябваше – каза тя, но почувства глупав ученически прилив на щастие. Дали това значеше, че Мадокс беше загрижен за нея? Поне малко? Ако беше така, къде беше той? Защо не беше дошъл за нея?

Торин я водеше по коридорите тихо, дори стъпките му бяха заглушени. Няколко пъти спираше и се ослушваше, после ù кимаше да се скрие в сенките.

– Говори тихо! – каза ù той, когато тя отвори уста да зададе въпрос.

– Когато си готов да говориш, аз съм готова да чуя какво става – прошепна тя.

Той не обърна внимание на думите ù.

– Почти стигнахме.

– Къде? – Колкото повече вървяха, толкова повече тя мислеше, че чува… какво беше това?

Секунда по-късно знаеше.

Стомахът ù се сви. Звукът ставаше твърде ясен. Писъци. Изпълнени с болка, агонизиращи писъци. Беше чула това мъчително страдание само веднъж преди и ù беше достатъчно.

– Мадокс – ахна тя. Не отново!