Прокълната нощ полностью

Долната половина на тялото ù висеше от петнайсет метра над нащърбени скали.

Тя не можа да се спре и изпищя отново.

Няколко изпълнени с напрежение мига тя риташе с крака и се опитваше да ги обвие около парапета, както беше направила с пръстите си. Изплъзваха се… изплъзваха се… Най-после коляното ù се закачи.

Напрегна до краен прадел мускулите си и успя да се издърпа нагоре. Навън беше студено, да, но тя се потеше. Краката ù трепереха, когато се опита да отвори прозореца, който водеше в новата стая. Запъна се. Няколко минути минаха в удряне и ритане, преди да успее. Покатери се вътре и едва не се срина от облекчение.

Стаята беше тъмна и прашна, точно като другата, но тя отново чуваше стенанията и борбата на Мадокс. „Моля те, нека не съм закъсняла!“ Вече беше по-близо… толкова близо…

Тя отиде на пръсти до вратата и я открехна. В коридора нямаше никой. Внезапно гласът на Мадокс утихна. Тя покри устата си с ръка, за да не извика. Чу се шепот…

– …не трябваше да му казваме.

– Нуждаеше се от време, да се успокои. Сега го има.

– Може никога да не се успокои.

– Няма значение. Постъпихме правилно – мълчание. Въздишка. – Нямам търпение да свършим с това и да премахнем поне една тежест от живота си. Да вземем момичето и да вървим!

Разтреперана, тя се притисна към стената и се скри в сянката. Отекнаха стъпки. Врата изскърца и се отвори, после се затвори. Още стъпки, но този път те се отдалечаваха от нея.

Ашлин тихо запристъпва. Изтича в коридора, зърна двамата мъже, които завиваха вече зад ъгъла, и отвори вратата на стаята на Мадокс.

Едва не повърна.

Той лежеше в леглото, на което я беше държал толкова нежно едва преди няколко часа, и плуваше в кръв. Гърдите му бяха голи и тя виждаше шест зеещи рани, където го беше пронизал мечът. Виждаше вътрешностите му. О, Боже! Тя покри уста с ръцете си.

Като в транс тръгна към него. „Не отново!“ – помисли тя. – Не отново!“ Жестокостта беше поразителна.

Защо тези копелета продължаваха да му причиняват това? Той беше демон, те бяха демони, но това не беше достатъчна причина.

– Няма достатъчно добра причина – изхълца тя. Жестоки и безсърдечни, такива бяха те.

Тя бавно се пресегна и постави ръка върху челото на Мадокс. Очите му бяха затворени. Кръв беше напръскала лицето му в произволна шарка. Не, не беше произволна. Ашлин помисли, че може би вижда формата на пеперуда.

Кръв течеше дори от китките и глезените му, където беше опъвал веригите си.

Още един хлип се надигна в гърлото ù и преля. Коленете ù поддадоха и тя внезапно се озова коленичила до него.

– Мадокс! – прошепна тя на пресекулки. – Тук съм. Няма да те оставя. – Тя се огледа за ключ, с който да го освободи, но не намери.

Пресегна се и стисна безжизнената му ръка. Той беше безсмъртен. Беше се събудил от това веднъж. Можеше да го направи отново. Нали?

* * *

Пламъците го облизваха. Горяха като киселина. Толкова горещи. Стопяваха го, унищожаваха го парче по парче. Въздухът беше тежък, черен и гъст, докато тялото му се разпадаше. Имаше толкова много болка.

– Мадокс!

Той чу гласа, познат и сладък, и спря да се гърчи, внезапно забравил жегата.

– Ашлин? – Той огледа дълбините на ада, в който се беше върнал, но видя единствено пещери от пламък. Чу единствено хленчене и крясъци. Беше ли умряла Ашлин? Беше ли пратена и тя тук, за да страда?

Това можеше да означава само, че Лушън и Рейес са я убили.

– Копелета! – изрева Мадокс. Бяха я убили и сега той трябваше да убие тях. С удоволствие – изръмжа духът.

– Тук съм – каза тя. – Няма да те оставя – този път тя плачеше.

– Ашлин! – извика той. Щеше да се пазари с жестоките нови богове. Щеше да я измъкне от тук.

Каквото трябваше. Дори щеше да се съгласи да остане тук завинаги. Всичко, за да я освободи.

– Няма да те оставя. Ще бъда тук, когато се събудиш. Ако се събудиш. О, Боже!

Веждите му се свиха в недоумение, преди отново да потъне в ада. Гласът ù не беше ехо вътре в ада. Беше ехо в ума му. Но в това нямаше смисъл. Не беше възможно.

– Как можаха да ти причинят това? Как?

Беше ли тя… с тялото му? Да, осъзна той миг по-късно. Да, беше. Почти усещаше ръката ù да стиска неговата и топлите ù сълзи да капят върху отворените му гърди. Почти усещаше нейния аромат на сладък пчелен мед.

Докато овъглената му плът гореше и се преобразяваше, гореше и се преобразяваше, Ашлин му шептеше и го успокояваше:

– Събуди се отново, Мадокс! Събуди се заради мен! Имаш много да обясняваш и няма да те оставя, докато не ми кажеш истината.

Той искаше да се подчини и се помъчи да избяга от дълбоката дупка, в която се намираше, направи всичко по силите си, за да прати духа си обратно в тялото си. Искаше да я види, да я държи и да я пази. Но огънят го обгърна в тлееща прегръдка. Мадокс стисна зъби и се забори отново и отново. Щеше да се бори цяла нощ, ако трябваше. Щеше да се бори, докато Лушън дойде за него.

Щеше отново да бъде с Ашлин.