Тя беше вече толкова близо, че можеше да разпознае дълбокия тембър на гласа му. Чуваше и другия глас, който понякога се промъкваше – и двата бяха отчаяни и разбити. Прииска ù се да повърне. Искаше да побърза. Едва не изтича пред пазача си, но се задържа, уплашена той да не се пресегне да я спре.
– Побързай, Торин! Моля те, побързай! Трябва да му помогна. Трябва да ги спрем.
– Тук вътре! – каза той, отвори една врата и отстъпи. Тя се втурна в стаята, като вече търсеше Мадокс. Видя антикварен сандък, меча кожа и легло с балдахин, но Мадокс не беше там. Объркана и със засилваща се тревога, тя се завъртя наоколо.
– Къде е той? – Тя трябваше да стигне до него. Нямаше значение какво ù беше направил или какво чувстваше към нея.
Не трябваше да страда така.
– Не се тревожи за Мадокс! Знаеш, че ще бъде добре. Тревожи се за себе си! Щяха да те отведат в града, а не можех да им позволя. Мадокс щеше да ни убие всички в леглата ни. Така че, заради моя живот, ако не заради твоя, бъди тиха! Те нямат много време да те търсят. Дръж се добре и може да оцелееш! – и той тихо затвори вратата в лицето ù.
Чу се прещракване, когато ключът се превъртя.
Ужас, страх и несигурност се бореха за надмощие в нея. Тя не знаеше дали Торин казва истината, а и не я интересуваше. Трябваше да стигне до Мадокс. Още един писък разцепи въздуха и сякаш премина през мазилката и се вряза в Ашлин.
Сълзи опариха очите ù. Тя изтича до вратата и се опита да завърти бравата с трепереща ръка. Не поддаде. Проклятие! Тя щеше да е тиха, но
Ашлин се завъртя и отново проучи помещението, опитвайки се да го види с очите на крадец. Прах покриваше всичко, сякаш стаята е била забравена от години. Нямаше и украшения. Нищо, което да използва, за да разбие ключалката.
Тя отиде до прозореца и дръпна завесите. Пред нея се разкри гледка на планината – бяла и величествена. Един балкон водеше… тя погледна и ахна. Надолу, надолу, надолу. „Ами ако паднеш.“ Слава Богу, двойният прозорец се отвори лесно. Не обърна внимание на внезапния вихър на леден въздух и надзърна надясно, после наляво. На няколко стъпки имаше друг балкон.
Мадокс изкрещя силно и дълго.
С потящи се длани тя изтича до леглото. Тя вече имаше идея. Опасна идея. Глупава идея. „Единствената идея“ – промърмори тя, издърпвайки покривките и чаршафите от леглото.
Носът и устата ù се изпълниха с прах, но тя не забави движенията си. Завърза края на чаршафа за единия край на юргана.
– Правили са го във филмите. Ще се справиш. – Може би. Актьорите имаха мрежи и каскадьори. Тя нямаше.
Още един крясък.
Стомахът ù се бунтуваше, когато се върна до прозореца. Огромната тениска и анцуг не правеха нищо, за да я предпазят от стихията, но тя излезе на балкона без никакво колебание и пое въздух. Камъкът беше леденостуден под босите ù крака, а вятърът хапеше.
Пръстите ù трепереха и дъхът ù излизаше на облачета, но тя върза края на импровизираното въже за парапета на балкона. Двоен възел. Троен. Дръпна.
Удържа.
Но дали щеше да удържи тежестта ù? След като си изповръща червата, беше олекнала с няколко килограма и това беше в нейна полза.
Треперейки още по-силно, тя се покатери по металните решетки. Ръждата остави мръсна следа по дрехите ù. Тя задържа погледа си напред.
– Няма за какво да се тревожиш. Няма падане от милиони метри.
Спусна се по одеялото. Скърцане. Тракане. Сърцето ù почти спря.
– Мадокс се нуждае от теб. Може дори да си пада по теб. Или може да мисли, че си лъжкиня и убийца, може дори да не те харесва и може да се е опитал да те прелъсти, за да получи отговори от теб, но дори така да е, не заслужава това. Ти си единствената в това място, която мисли така, затова е твой ред. Ти си единствената му надежда.
„Боже! Звуча като принцесата от „Междузвездни войни“.“
Но тя отчаяно искаше да запълни тишината, която толкова ценеше. Иначе щеше да мисли за падане и смърт или по-лошо – за провал.
– Справяш се добре. Продължавай!
Гласът ù секна, когато увисна свободно. В гърлото ù се оформи буца. „Моля те, Боже! Не позволявай да падна! Не позволявай на ръцете ми да се изпотят повече, отколкото вече са!“
Тя се наведе напред, разклащайки чаршафа… сантиметър. Проклятие! Наведе се назад. Сантиметър. Напред, назад. Напред, назад. Скоро се залюляла добре. Но чаршафът се изплъзна малко (или може би тя) и Ашлин изпищя.
„Само още малко! Мога да го направя.“ Тя продължи да се люлее напред и назад, набирайки скорост. Накрая се озова достатъчно близо до втория балкон, за да се пресегне и да сграбчи… проклятие! Изпусна.
На следващото залюляване напред тя се пресегна отново. Пръстите ù удариха парапета, но не успяха да се захванат. Тя отлетя назад, изплъзвайки се още малко.
„Концентрирай се, Дароу!“ Тя се пресегна отново и този път успя да захване парапета с пръстите си здраво, без да пуска, дори когато въжето се опита да я дръпне назад. Ашлин изпъшка и прехвърли цялата си тежест напред, като сграбчи перилата с другата си ръка и пусна чаршафа. После направи грешката да погледне надолу.
