Прокълната нощ полностью

Връзката му с нея беше твърде силна, твърде дълбока и твърде вкоренена, за да бъде пренебрегната или отречена. За такъв кратък срок тя някак си беше станала център на неговата вселена. Единствената му причина да живее. Сякаш тя му принадлежеше. Сякаш беше родена само за него.

Сега, след като я беше намерил, нищо нямаше да застане между тях.

– Ще остана тук цяла нощ – каза тя. – Няма да те оставя.

Той се усмихваше, когато пламъците го погълнаха отново.

Времето за война беше настъпило.

Аерон се радваше. Той кипеше от потребността да се бие, да убива. Може би, ако осакатеше няколко Ловци, щеше да спре да си представя как ножът му срязва гърлото на Даника, последвано бързо от това на сестра ù… на майка ù… и накрая на баба ù.

Не беше казал на другите, но нуждата да убива вече беше повече от пренебрежимо трепване в него. Започваше да доминира над всички други мисли и го побъркваше. Боговете не бяха преувеличили. Звярът в него гореше от нетърпение да последва заповедите, които му бяха дадени.

Още по-лошо – желанието изглежда се увеличаваше с всеки изминал час.

И само щеше да стане по-силно, той знаеше. Щеше да расте и да расте, и да расте, докато накрая той не унищожи тези четири невинни жени.

Той стисна зъби. Надяваше се да успее да потисне жаждата за кръв поне още малко. „Аз съм чудовище, толкова лошо, колкото духът в мен.“ Ако воините не успееха да измислят начин да спасят тези жени, е, Аерон знаеше, че ще се наложи да се сбогува с последните останки от достойнството си. И щеше да се превърне в демон.

А не си ли вече?

– Мислиш ли, че жената на Мадокс е някъде тук? – попита Парис, прекъсвайки мрачните му мисли.

– Възможно е. – Не бяха успели да я намерят и трябваше да се откажат да я търсят, за да дойдат в града. Беше вбесен, че тази Стръв можеше дори сега да е на свобода.

Дали Ловците вече бяха предупредени за идването на Повелителите?

Лушън се беше пренесъл първо на гробището, но не беше видял нищо подозрително. Все пак Торин беше пратен там след това, за да чака, да наблюдава и да направи снимки с няколко от неговите играчки. Изпращането му там беше крайна мярка. Той беше протестирал, но накрая се беше съгласил да отиде. Поне обитателите на гробището бяха вече мъртви и появяването на Болест нямаше да им навреди.

Сега Аерон и другите се движеха бързо по павираните улици на Буда. Без Ашлин трябваше да привлекат Ловците по друг начин. Бяха избрали сами да бъдат Стръв.

Полунощ може да беше дошла и да си беше отишла, но градът изобщо не беше готов да спи. Хората седяха на осветени маси и невинно играеха шах, а други се забавляваха. Сгради се издигаха от двете страни в симфония от завои и върхове. Няколко коли минаха край тях.

Хората отскачаха от пътя на воините. Откъси от клюки и предположения се носеха на лунната светлина. „Ангелите са слезли от тяхната планина… мисля, че са тръгнали след мъжете, които питаха за тях – онези в клуб „Дестини“…“

– Мъже са питали за нас – каза Аерон и стисна зъби. Докато го казваше, една жена пресече улицата, за да ги поздрави и изражението ù се изцъкли, когато се взря в Парис.

– Една целувка – замоли го тя.

– Винаги. – Парис се усмихна и наведе глава, за да задоволи искането ù.

Аерон излая:

– По-късно! Заведи ни в този клуб „Дестини“!

Ако Безразборност започнеше да целува, нямаше да спре да целува, докато дрехите не бъдеха разкъсани и не зазвъняха викове на страст.

– Следващия път – каза Парис на жената със съжаление в гласа и продължи да ги води към клуба.

– Обещаваш ли? – извика тя. Но се изтръгна от опиянението на страстта, когато Лушън мина край нея. Тя пребледня при вида на белязаното му лице.

Няколко минути по-късно воините стояха на входа на клуба и проучваха сцената. Тълпа от хора танцуваше в бърз ритъм, а многоцветни лампи пулсираха около тях. Тези, които ги забелязаха, ахнаха. Повечето се отдръпнаха – ангели, наистина. Смели и глупави, неколцина пристъпиха по-близо.

Докато стоеше там, Аерон усещаше… нещо. Леко бръмчене на сила, вероятно. Намръщи се.

– Виждаш ли ги? – попита Рейес, докато сканираше. Стойката му беше напрегната. Болка тази вечер изглеждаше на ръба повече от всякога. Ръцете му бяха подути, сякаш беше последвал примера на Мадокс и беше разрушил цяла стая.

– Още не, но знам, че са тук. – Аерон прокара пръст по ножа, скрит на бедрото му. „Къде сте? Кои сте?“

– Здравей, рай! Виж тези сладки малки хапки! – каза Парис, а гласът му беше дрезгав от възбуда.

– Извади си ума от гащите им! – сопна се Рейес.

На Аерон му се искаше това да е неговата единствена грижа. Нуждата от секс. Човешките жени го гледаха със страх, като блондинката, която едва не припадна днес при мисълта да бъде докосната от него. И той беше щастлив от това. Те трябваше да се страхуват от него. Той нямаше да го иска, но щеше да ги сдъвче и да ги изплюе на една хапка.

– Пет минути – каза Парис, а думите му бяха наситени с удоволствие. – Само това ми трябва.

– По-късно.

– Сега.