Усмихнах се и придърпах масата до стената — вратичката беше доста високо и да отключвам изправен на пръсти щеше да е излишен тормоз, нямах за къде да бързам. Качих се на масата, седнах по-удобно пред вратата, измъкнах от чантата верните шперцове и започнах да човъркам в ключалката. Успехът не дойде лесно. Минаха повече от двадесет минути, преди последният секрет неохотно да изщрака и вратичката да се отдели на косъм от стената. Ухилих се щастливо и протегнах ръка към тайника, но веднага я отдръпнах. Трябваше да проверя за капани. Фор като нищо можеше да е заложил нещо подобно по стар навик. Но не, нямаше нито скрити пружини, нито самострели, нито някоя друга гадост.
Самият тайник се оказа малък. Липсваха злато или други ценности. Само документи. Не тръгнах да ровя в тайните на жреческото братство — момчетата си имаха своите игрички и щеше да е непристойно да си пъхам любопитния нос в тях. Просто си взех своите неща, те лежаха най-близо до вратичката и можеха да се познаят по характерния печат на времето — бяха пожълтели.
Затворих вратичката на тайника. Още щом ключалката щракна, магическата фреска отново застана на мястото си, закривайки грозната дупка в стената. Страничен наблюдател никога не би предположил, че тук има някаква тайна.
Слязох от масата, върнах я на старото й място и седнах да проучвам документите, тъй като оставаха още четири часа до представлението в „Нож и брадва“. Старите свитъци ме разочароваха. Прочетох още веднъж и стихотворението-загадка, за което говорихме с Фор, но така и нищо не разбрах. В крайна сметка го оставих за по-късно — за разговора с Миралисса. Може пък тъмната елфийка да успее да ми обясни неразбираемите думи и завоалираните тайни?
Всичкото останало време използвах за изучаване на старите карти на Храд Спайн. Всичко, което научих, не струваше и пукната пара. Коридори, зали, предверия, стаи, скрити ниши, тунели, пещери и подземни дворци. Всичко това се преплиташе като купчина умиращи от лудост, агонизиращи от собствената си отрова змии. Хилядолетен лабиринт, чиито основи са били положени от незнайно кой във времената, когато расата на орките, първата раса на новата епоха, още ги е нямало в Сиала. Съдейки по картите, да се загубиш в Костните дворци ще е по-лесно, отколкото да кихнеш или да кажеш „Бау!“.
Чак привечер, когато очите вече ме боляха от четене, а старият Фор така и не намери време да се прибере, аз се откъснах от картата и прибрах всички документи в чантата си. Домързя ме отново да се боря със стенописа-тайник, а и ми се досвидя да хабя от магическата течност, така че старата чанта си остана напълно безопасно място за документите.
Време беше да тръгвам. По принцип можех и никъде да не ходя, но ме гризеше съмнение, премесено с любопитство — ще сработи ли планът ми? И ще повярва ли Арцивус на думите ми, предадени чрез Родерик? Защото, ако архимагът не повярва, планът ми ще отлети в мрака заедно с един от демоните, който, сигурен съм, ще бъде в състояние да сграбчи Коня с острите си нокти.
Свечеряваше се. Настъпваше това време от деня, когато светът се оцветяваше във всички нюанси на сивото. Времето, когато слънцето още не се беше скрило зад хоризонта, но приготвяйки се за почивка, вече не изпращаше лъчите си към земята, а луната все още беше прекалено бледа и бяла като снежна сова и не можеше да освети с тиквено-жълтата си светлина светът на нощта. В следващия час над града щеше да властва гигантската дремеща птица, наречена здрач.
По улица Спящото куче цареше подозрителна тишина. А това навеждаше на мисълта, че нещо се готви и че на някой могат да му пуснат кръв. Затова обитателите на околните къщи с престорена припряност и целеустременост бързаха по важни, но несъществуващи задачи. Съвсем очаквано плъзналите нежни ръце на ленивия здрач не откриваха почти никой по улицата и докосваха единствено каменните стени на къщите. Точно в това е въпросът, че почти. Улицата все пак не беше пуста. По нея се мотаеха няколко момчета с доста разпознаваема външност. Такава външност имаха хората, скарани със закона, готови да бръкнат в джоба и на самия барон Лантен.
Маркун се беше подсигурил с поставяне на съгледвачи. Така, за всеки случай. За засичане на нестандартни ситуации от рода на появата на Фраго Лантен с верните си хора или на Гарет в най-лошия случай. Е, добре. Нека се преструват на безгрижни веселяци, излезли да подишат вечерен въздух за здраве. Въздухът на Пристанищния град обикновено не е полезен за здравето. По-скоро обратното. Много силно вреди.
