Момчетата, слава на Сагот, не успяха да ме забележат, и аз свърнах в съседната уличка с намерението да вляза в кръчмата на Гозмо през задния вход. Или изход — зависи от коя страна ще го погледнеш. Но и тук ме очакваше изненада. Сякаш напук, наоколо се въртяха предостатъчен брой озлобени и озъртащи се за въображаеми врагове доралисци и аз побързах да се изнеса по-далеч. Доралисците също се правеха на кротки агънца и се преструваха, че точно сега и точно днес са си уговорили среща на най-подходящото място за това — срещу задния вход на „Нож и брадва“. Тоест, ако някой още не е разбрал, този вход също беше забранен за мен. Щеше да се наложи да действам по стария начин — през покрива. Но следваше да го направя не с помощта на паяжината, а за предпочитане от покрива на съседното здание. В противен случай и доралисците, и момчетата на Маркун много щяха да се чудят на човека, решил ей така без причина да покорява покрива на кръчмата, а не да влиза през вратата като порядъчните граждани, които няма какво да крият нито от гилдията на крадците, нито от тъпите козли.
Погледнах към къщата вляво от кръчмата. Покривите на двете сгради почти се докосваха — толкова плътно стояха една до друга. Доколкото си спомнях, в нея имаше някакъв вертеп, където се пушеше нелоша беладона24, внос от далечна Джашла. Аз решително се отправих към старата къща и зачуках по вратата.
Доста дълго време никой не отваряше, явно вътре бяха толкова надрусани, че си мислеха, че ги безпокои някой от боговете, и просто решиха, че боговете си имат достатъчно друга трева и нямат работа в уютното им свърталище. Или пък просто бяха забравили как се отваря вратата.
Почуках още веднъж. И още веднъж. А после и още. Нула внимание. Интересно, някой казвал ли им е на тези момчета, че прекомерната употреба на билката разкашва мозъка и превръща човека в завършен идиот? Очевидно не. Добре, Х’сан’кор да ги отнесе! Ще трябва да потърся друг път — времето изтичаше, здрачът все по-плътно надвисваше над града. А здрачът не бързаше да премине в нощ, и то защото сега беше лято, а през лятото при нас на север мръкваше много късно. До полунощ оставаше по-малко от час, време беше да се разбързам, ако искам да съм в кръчмата преди началото на шоуто.
И точно тогава вратата на свърталището, където безуспешно тропах последните пет минути, се отвори. В носа ме удари нежният аромат на беладона, и аз се намръщих като от зъбобол. Зловеща билка. Познавах няколко момчета, свестни хора като цяло, които Маркун, да го изядат кралските гаринчи дано, зариби с беладона. Много ефективен начин безопасно да се отървеш от излишни притеснения. И най-важното — ръцете ти са чисти, никой не би посмял да те обвини, че заради пушенето хората са легнали в гроба за по-малко от два месеца.
— Какво? — навъсено ме попитаха иззад полуотворената врата.
Интересно, защо всички, на чиито врати чуках, не се радваха да ме видят? Трябва да направя нещо по въпроса! Направо някаква мания — да не пускат в къщите си мен, най-обаятелния и кротък младеж в околността!
— Ами такова! — веднага хванах Х’сан’кор за рогата.
Отместих полуживия младеж, отворил ми вратата, и влязох в къщата, като се стараех да дишам колкото се може по-нарядко. Парите на беладоната, както вече казах, оказваха доста страховит ефект върху неукрепналия и несвикнал с този наркотик мозък.
— Ей, защо така? — шашна се младежът от моята наглост и леко изплува от света на сънищата.
— Защото така, шибаняко — прошепнах зловещо и го повиках с пръст.
И той като послушно теленце пристъпи напред и се наклони да разбере какво толкова шепна там. Бързо сграбчих надрусания идиот за ухото и силно го дръпнах.
— О-ох! — извика младежът и заподскача на пръсти, когато вдигнах ухото му почти до тавана. — Боли!
— Изобщо не се съмнявам. Тепърва ще разбереш какво е болка! Вие защо не плащате?! — страховито се намръщих аз.
— На кого-о-о-о? — запищя младежът с несвойствен глас.
Изглежда само за минута бях успял да постигна това, което не успяваха всички доктори от болница Десетте мъченика за цяла година. Наркотичната отрова с гръм и трясък излетя от главата на младежа.
— Вие тук какво, мислите се за звено на Борг ли?! Защо не платихте на доблестната стража, която с риск за живота си защитава вас, отрепките, от всякакви беди и напасти?
— Аз не зна-ам! — изскимтя младежът, очевидно мечтаеше да изчезна като наркотичните му видения, но не се получи. — Ле-елята знае!
— Къде е тази леля? — изревах аз и още веднъж дръпнах нещастника за ухото.
— Тук съм — раздаде се заплашителен глас зад гърба ми. — Пусни клиента.
