Отдолу нямаше стълба, така че просто скочих на пода на втория етаж, като едва не се стоварих върху минаващия по коридора Гозмо. Кръчмарят извика от изненада и се отдръпна до стената, като в страха си едва не повтори подвига на Вухджааз. Какъв подвиг ли? Онзи с преминаването през стените.
— Гарет! В гроба ще ме вкараш! — изпъшка, когато най-накрая ме позна. — Не можа ли да измислиш по-малко екстравагантен начин да ми дойдеш на гости?
— Направи ли всичко както ти казах? — игнорирах въпроса му аз.
В последно време нещо нямах мерак да ходя на гости на Гозмо.
— Да! Мракът да те отнесе! Маркун с момчетата вече от два часа е тук.
— Вече? — главата на гилдията на крадците, както винаги, беше нетърпелив. Появил се е доста по-рано от указаното време. — Добре, негова си работа. Макар че съм готов да се обзаложа — настроението му е лошо.
— Лошо?! — Гозмо отчаяно закърши ръце. — Свършен съм! Само да разбере, че няма да има никаква сделка, и момчетата му ще ни пречукат!
— Не мрънкай — беззлобно подхвърлих аз. — Вече нямаш избор.
Което си е вярно, вярно е. Дори да реши да ме издаде на Маркун, кръчмарят така или иначе ще е покойник. Дебелият плужек, по чиста грешка на боговете станал глава на Гилдията на крадците в Авендум, предателство не прощаваше, и при неуспех Гозмо го чакаха любимите кейове. А после и безименна надгробна плоча. Ако изобщо има плоча, може и да не сложат. Градските власти не се охарчваха кой знае колко за последното пътуване на неизвестни покойници. Най-вероятно ще го закопаят някъде в покрайнините на града, в масов гроб за бездомници, и ще го забравят.
— Проклета да е онази нощ, когато те послушах — измърмори Гозмо.
Предполагам, че и него го навестяваха аналогични мисли за масовия гроб.
— Няма нужда от паника, вредно е за работата. По-добре мисли за нещо приятно. Получи ли вече своя дял от златото?
— Не — намръщи се Гозмо. — Проклетият дебелак обеща да плати след приключване на сделката.
— Спокойно, сделка ще има. Точно в полунощ. А засега налей бира на момчетата да не скучаят. Че могат да се разстроят и да потрошат заведението.
— За чия сметка да им налея? — топлината в очите на стария крадец беше не повече, отколкото в ледена висулка на превала С’у-дар.
— За твоя, естествено, нали не си мислиш, че аз ще плащам да пълниш търбуха на Маркун?
Не го мислеше, така че за пореден път се изплю на пода. Започнах да се притеснявам, че в Мрака ще го карат да ближе горещ тиган25.
— Хайде, върви им сервирай. Аз ще съм в кабинета.
— Добре, пътя го знаеш — изсумтя Гозмо и се отправи към стълбите, водещи към първия етаж.
Изобщо не си правех илюзии, че Гозмо изпитва някаква вярност или любов към мен, просто да ме предава сега му беше наистина неизгодно. По-добре да разчита, че може би Гарет ще измисли нещо и всичко ще се размине.
Кабинетът се намираше точно над залата на заведението. Представляваше малка стаичка, по-скоро кабинка или килер. Вътре имаше само един стар стол. Основната забележителност на кабинета беше магическият под. За онези, които сега са долу и вдигнат поглед към тавана, той ще изглежда като най-обикновен таван и нищо повече. Но за мен, намиращият се на втория етаж, подът беше прозрачен и аз съвсем ясно виждах какво се случва долу на първия етаж. Доколкото ми е известно, Гозмо съвсем случайно се беше сдобил с това магическо удобство — една вечер подпийнал начинаещ маг в гнева си го направил на невинния таван. Каквото и да се говори, но понякога и от маговете може да има полза! След този неприятен инцидент т.нар. кабинет се превърнал в много удобен наблюдателен пункт. За това прекрасно свойство на пода разбрах съвсем случайно. Един ден старият Гозмо беше попрекалил с пиенето и езикът му работеше по-бързо и от крилата на мелница. На следващия ден кръчмарят, разбира се, отричаше всичко, но аз го притиснах и в крайна сметка Гозмо трябваше да си признае и дори да ми покаже магическия под. Така че днес щях да гледам представлението с необходимото удобство, и което е по-важното, с абсолютна безопасност за себе си.
Посетители за тази вечер, както и предполагах, не се предвиждаха. Нито един нормален, а и ненормален също, не би си пъхал носа в гнездото на осите, особено когато главната оса е самият Маркун. По-добре да си стои един ден у дома, без пиячка. Или да отиде в кръчмата на съседната улица. Гозмо очевидно не споделяше мнението на редовните клиенти, които бяха решили да не идват днес в заведението му, но страдаше, трябва да му се признае, мълчаливо.
