Без да бързам да изпълнявам прозвучалата заповед — ухото на клиента можеше пак да ми потрябва — аз се обърнах и буквално забих нос в корема на същата тази леля. Наложи се да вдигна глава нагоре, за да видя лицето й. Уау! Длъжен съм да отбележа, че ако я бях срещнал в открито поле, щях да бягам, без да се оглеждам, поне двайсет левги. Кълна се в родната си майка, в предците на тази леля имаше не по-малко от десетина трола и няколко великана, макар това да е просто невъзможно, никой бог няма да толерира такова създание в Сиала. Но бързо забравих за генеалогията на лелята, когато забелязах оръжието в ръцете й — гигантска дървена точилка. Всъщност трудно би могла да се нарече точилка. По-скоро беше сопа, с която с един удар без проблем можеш да свалиш на земята рицар заедно с коня му. Осъзнавайки, че всеки момент това нещо ще се стовари върху главата на бедния Гарет, светкавично се задействах.
— Ти! — изревах страшно и като пуснах ухото на пищящия хлапак, тикнах пръст в обемистия корем на лелята. — Искаш ли да излетиш от града заедно с отровата, която продаваш тук?! А?
Лелята се шашна не по-малко от младежа. Явно досега всички, които я бяха виждали, са замирали и ставали по-ниски от тревата, за да не получат точилка по главата. А сега пристига някакъв си тип, крещи с пълно гърло и изобщо не се страхува от нея.
— Какъв е проблемът… — тя се поколеба, а след това с усилие добави за всеки случай: — Господине?
Правилно, не се знае какъв може да се окажа, така че по-добре да се презастрахова и да нарече непознатия господин.
— И тя ме пита какъв е проблемът? — аз тъжно поклатих глава и зацъках с език. — Ти ли си собственичката на тази кочина?
— Ами аз съм — вече доста по-решително отвърна лелята.
Още малко и ще се опомни, и тогава цялата ми блестяща импровизация ще се разбие като морска вълна в непробиваемата й стена от сила и увереност.
— Много добре, че си ти — измърморих аз, заобиколих я и се отправих към стълбите. — Накъде води тази стълба?
— Към покрива — лелята ме последва по петите, намръщена колкото озадачено, толкова и подозрително.
— Да отидем да поговорим без свидетели — казах високо, без да се обръщам, правейки се на важна клечка. — Защо не плащаш за защита?!
— Ти да не си от стражата? — загрижено попита лелята, трополейки зад мен.
Стълбата жално заскърца и се заклати. Притесних се, че няма да издържи и ние заедно с лелята ще рухнем долу. Най-ужасната перспектива беше да се приземя пръв. Голям майтап ще е, ако това туловище се стовари отгоре ми и превърне Гарет в прекрасна кръгла питка!
— Как позна? — изсумтях презрително.
— Но аз платих! — запротестира лелката. — Този месец платих!
— Нима? Тогава защо съм тук? — продължих с комедията аз.
На втория етаж още по-силно вонеше на беладона. Направо на пода, облегнати на стената, седяха бледите любители на тревата. Синкавият дим изпълваше коридора с призрачните дантели на наркотичните сънища, и аз светкавично прелетях през него, в противен случай при липсата ми на опит с вдишването на този боклук като нищо можех да падна на място, отнасяйки се в разноцветни сънища.
Планът ми сработваше. Естествено, лелята беше платила на стражите, за да си затварят очите за малкия й бизнес и да не закачат къщата. Естествено, с наглост и нахалство бях успял да проникна тук, където иначе никога не биха ме пуснали. Забелязах една по-малка стълба, водеща към покрива, и започнах да се изкачвам нагоре.
— Казвам ви, господине, аз собственоръчно платих преди седмица. Петнадесет жълтици, директно на капрала.
— Аха! — вече бях на покрива, съвсем близо до покрива на кръчмата на Гозмо. — Е, щом сте ги дали на капрала, тогава нямам повече въпроси. Сбогом.
Усмихнах се мило — на жените обикновено им харесваше моята усмивка — и с два скока се озовах на покрива на кръчмата. Лелята недоумяващо ме гледаше от съседния покрив. Все пак за размерите си съобразяваше много бързо. Осъзнавайки, че най-елементарно са я преметнали, тя избълва една цветиста псувня, а после хвърли точилката. Роден съм под щастлива звезда и навреме се наведох. Дебелата сопа със страховито изсвистяване прелетя над главата ми и с трясък се удари в нещастния покрив на кръчмата. Дупка не проби, честно казано, но няколко керемиди се превърнаха във фин червеникав прах. Естествено, не останах да чакам кога на лелята ще й хрумне да докопа с ръце фалшивия събирач на подкупи и се шмугнах в малък тавански прозорец.
Шмугнах се така, че едва не настъпих внимателно поставения от някого капан. Ловджийски, да ме изпекат тъмните елфи! С такъв би трябвало да се лови, най-малкото, възрастен трол! Самата истина! Толкова за гостоприемството на приятелчето Гозмо!
На тавана беше прашно и мръсно, така че капака в пода, водещ към кръчмата, открих доста трудно, едва след като разрових купчината стари парцали, кихайки постоянно от праха. Капакът се оказа заключен, при това от другата страна, и докато успея да го отключа, поне десет пъти проклех и ключалката, и Гозмо, и момчетата на Маркун в едно с тъпите доралисци.
