Демонолозите — магове в черни одежди със златисти кантове на ръкавите — дружно размахаха ръце в явно театрален жест, който толкова се харесва на тълпата, и около демоните засия изтъкана от бледосиви лъчи магическа мрежа. Вухджааз зави още по-яростно и пробва да скъса вълшебните окови, но нещо проблесна и видимо го изгори. Шдуъйрук също опита да се освободи. Изкрещя нещо на гърлен и неразбираем език и единият край на мрежата избледня — започвах вече да мисля, че рибката ще избяга, но Арцивус небрежно махна с ръка и невидим чук с все сила се стовари в гърдите на овчеглавия демон. Шдуъйрук падна върху Вухджааз и утихна.
— Стягайте потоците — изкашля се Арцивус и зиморничаво потръпна. Явно старецът не се чувстваше много уютно без огнище до него. — Работата е свършена.
Мрежата около неподвижния Шдуъйрук и хриптящия Вухджааз започна да се стяга, оплитайки телата им. С удивление забелязах, че двете чудовища започнаха постепенно да се смаляват. Сивата мрежа сияеше все по-ярко и по-ярко. Скоро на мястото, където допреди няколко минути воюваха две огромни чудовища, остана малка, едва светеща топка с големината на юмрук. Надявах се, че там на моите демонични приятели няма да им е прекалено тясно и неудобно. Маговете ги бяха опаковали от сърце.
— Вземете ги, майстор Родган — кимна Арцивус към топката. — Поставете съществата в здрава клетка и се заемете с изучаването им. Съветът ще ви помага доколкото може.
Един от демонолозите, неспособен да скрие радостта си, бързо кимна и като вдигна топката от изпръскания с кръв под, внимателно я сложи в неголяма чанта. Е, най-накрая демонолозите имаха шанс да изследват истински живи демони, а не дебели томове с тяхното описание.
Без да обръща внимание на мъртвите, Арцивус прекрачи през труповете, сякаш бяха камъни, а не мъртви хора и доралисци, пристъпи до обезглавеното тяло на Маркун и вдигна Коня на сенките.
— Не мърдай! В името на краля! — викът ме откъсна от Арцивус и видях как нахлуващите начело с барон Лантен стражи залавят опитващите да се измъкнат от мястото на произшествието оцелели хора и козли.
— А, бароне — изкашля се Арцивус. — Вие, както винаги, малко закъсняхте…
— Какво да правим с тях, ваше магичество? — Фраго, изглежда, изобщо не се смути от горчивата ирония, прозвучала в гласа на архимага.
— Откъде да знам? — небрежно сви рамене Арцивус. Него изобщо не го интересуваше по-нататъшната съдба на участниците в мелето. — Това си е ваша работа, бароне, разпитайте ги, а след това постъпете както прецените.
Баронът кимна, сложи ръка на гърдите и заедно с хората си се отправи към изхода, водейки със себе си десетина човека и петима доралисци — всички, имали щастието да оцелеят тази нощ в кръчмата „Нож и брадва“. В бившата кръчма… Това, което беше останало от сградата, особено от първия етаж, трудно би могло да се нарече увеселително заведение. Разруха, кръв и трупове по пода. Доста здраво ще трябва да се поработи, за да придобие заведението що-годе свестен вид.
Арцивус предаде Коня на един от архимаговете и като вдигна поглед към тавана, извика раздразнено:
— Гарет, дълго ли възнамеряваш да седиш там на стола или все пак ще благоволиш да слезеш?
До тук за тавана! За магистъра той се оказа толкова прозрачен, колкото и за мен. Трябваше да сляза при Арцивус и другите архимагове. По пътя се прокрадна идеята да офейкам през покрива, но не мисля, че беше добра идея. Арцивус не беше в настроение, както винаги, впрочем, а нямах никакво желание да завърша живота си като жаба.
Както вече казах веднъж, погледът на негово магичество не предвещаваше нищо добро за моя милост. Но този път архимагът не бързаше да ми смъква кожата, макар че от въпросите нямаше как да избягам.
— Дойде — подсмихна се старецът. — Ела с мен, имам няколко въпроса към теб.
Е, какво ви казвах?
Старият Гозмо така и не излезе изпод тезгяха и вече бях абсолютно сигурен, че и следите му отдавна са изстинали.
Последвах прегърбения Арцивус, като се стараех да не гледам към мъртвите, а кръчмата остана под грижите на двама архимага. Мисля, че нямаше да си тръгнат толкова лесно, по-скоро щяха да я обърнат поне десетина пъти и да стигнат до такива дълбини, за каквито Кралските пясъчници дори не са мечтали.
Беше зловещо тъмно, никой не си беше направил труда да запали нощните фенери, ни в един прозорец нямаше светлина. Но бях сигурен, че на улица Спящото куче спящи нямаше. При този шум, който се раздаваше от кръчмата в последните десет минути, дори глухи тролове не биха могли да спят. Големи приказки щяха да тръгнат утре из града. Такива небивалици ще сътворят уж присъствалите на място, при това видели всичко със собствените си очи! В крайна сметка всички ще стигнат до извода, че в кръчмата е бил самият Неназовим, на когото не харесало виното, но храбрите магове му показали среден пръст и го отпратили към Ледени игли. И това ако не е история? Умерено глупава, умерено загадъчна, народецът обича такива и ще се хване за нея като рак за плячка.
