Ролята на посетители играеха верните псета на Маркун — две дузини парчета, пръснати по масите. Именно парчета. Ставаха единствено за живи придатъци към мечовете и за груба сила, безропотно изпълняваща заповедите на главата на гилдията на крадците, нищо повече. Момчетата се наливаха с безплатна бира, поднасяна им от щедрия Гозмо, сновящ от маса на маса да изпълнява поръчките на наглите бандити. Цялата шайка се оказа прилично въоръжена и изглеждаше сякаш се е отбила тук за малко, колкото да си накваси гърлото, преди да се отправи на война с Неназовимия. Във всеки случай наличният арсенал спокойно би трябвало да стигне за провеждане на малка война. Мутрите на любителите на безплатна бира бяха мрачни, сякаш току-що идват от погребението на любимия си дядо. Наистина не завиждах на следващата трупа актьори, която всеки момент ще нахлуе. Спектакълът, усещах, щеше да е горещ.
Негово величество Милорд Дебел Задник, Глава на Шайката на Мършоядите, недостойна за званието Гилдия на крадците на Авендум, стоеше на отделна маса, намираща се точно под мен. Ако между нас нямаше преграда, аз с огромно удоволствие и неописуема радост бих се изплюл на плешивата му глава, той си го беше заслужил хиляди пъти.
Дебелата, може да се каже тлъста, глава на гилдията се беше нагиздил по-богато и от пауните в двореца на султана. Кадифената камизола в тъмно кафяв цвят беше достойна за крал, а не за притежател на тройна гуша и плувнали в лой миши очички. Маркун ме отвращаваше както би ме отвращавал плужек, притиснал с измама под огромното си туловище някога прекрасната и всесилна гилдия на крадците. Маркун беше опасен противник, и ако преди някак успявахме да се разминем по тясната пътечка на интереси и поръчки, сега вече тя беше станала прекалено тясна за нас двамата.
Срещу Маркун, с гръб към мен, седеше мъж в черна камизола и наметнат отгоре плащ. Не можех да видя лицето му, но се досещах кой е този тип. Бледия и никой друг. Сигурен бях, че ще бъде тук тази вечер. И така, актьорите от първата трупа бяха на линия.
Те си говореха нещо, като седящият с гръб към мен човек на няколко пъти раздразнено и нервно размахваше ръце, но Маркун обръщаше внимание на Бледия (ще го наричам така поне докато не видя лицето му) не повече, отколкото вампир на оглозгана пищялна кост.
Все още не чувах нищо, магията на звука би трябвало да ми подейства чак след няколко минути. Между другото, те отдавна бяха минали…
— Какво нервничиш, Ролио? — гласът на Маркун се появи внезапно в кабинета.
— Аз ли нервнича? — изсъска човекът, седящ с гръб към мен.
Наистина беше Бледия. Неговият глас. Значи се казваше Ролио.
— Не ми харесва всичко това.
— Какво не ти харесва? — спорът, изглежда, продължаваше от доста време, и Маркун постепенно започваше да се ядосва.
— Купувачът. Как е разбрал, че Конят е в теб? И откъде има толкова много пари?
— Какво ти пука? Не мисля, че Гозмо ще посмее да ме излъже. А за купувача — това не е наш проблем — захили се Маркун.
— Тук го каза много правилно — изсумтя Бледия и стана от стола.
Тогава най-накрая успях да разгледам лицето му. Няколкото изгаряния и множеството драскотини по лицето правеха Бледия да изглежда като пришълец от оня свят. Не е толкова лесно да си красив, когато си пострадал от незабравимото огнено кълбо на Родерик. И ръката му все още беше превързана — попадението на Болт, мир на праха му, напомняше за себе си.
— Това не е наш проблем! Това е твой проблем! Именно на теб нашият общ познат даде Поръчката за Коня, не на мен. И именно ти ще рискуваш тъпата си глава, щом се каниш да продаваш Камъка на някой друг, и така да прецакаш клиента!
— А пък аз си спомням, че именно нашият общ познат ти заповяда да убиеш Гарет, но както знаеш, крадецът е още жив, а ти изглеждаш като върнал се от оня свят. И също така много добре си спомням, че най-добрите ми хора така и не се завърнаха след твоите афери. Двама останаха в незнайна уличка, трима от глупост бяха сгащени от стражата в библиотеката, което ми напомня да се поинтересувам за какъв мрак стражите са се появили там. Още трима от най-опитните ми хора изчезнаха някъде в Закритата. И всичките ти ги изпрати, използвайки моето име! На мен този Гарет ми трябва колкото на орк флейта! Ти трябва да го пречукаш, не аз! Така че действай!
— Не аз изпратих твоите хора в Закритата — прекъсна го Бледия. — Слугата на Господаря беше.
— О, не ми ги разправяй тия, Ролио — Маркун презрително се отдръпна от Бледия. На тлъстата физиономия на главата на гилдията на крадците се четеше най-искрено презрение към целия свят и в частност към Бледия. — Всъщност ти ме забърка във вашите работи с Господаря. Ако бях знаел, никога нямаше да се хвана.
— Стига, Маркун. Ти служиш на Господаря още от преди да стъпя в Авендум! Така че не стоварвай всичко на моята глава! Просто ти напомням, че доста дълго получаваш пари просто така, време е да се отплатиш на нашия повелител с услуги. А и е грях да се оплакваш — подсмихна се Бледия и отново седна на стола. — Достатъчно злато получи с момчетата.
