Да, наистина, ако не броим синината на лицето, почти същата като моята, но по-наситена и прясна, както и раздраната жреческа роба, официалната, доколкото виждах, Фор беше жив и здрав.
— Брат Олиго, махнете ги тези…
— Разбира се, майстор Фор — кимна брадатият жрец. — Място под ябълките още много…
Много ми е интересно, колко ли покойници, посегнали на здравето на славните жреци, бяха заровени в градината под старите ябълки? Мисля, че достатъчно.
Жреците вдигнаха телата и като проклинаха през зъби тежестта на провалилите се убийци, ги повлякоха извън стаята.
— На стражата, разбира се, няма да съобщаваш? — попитах за всеки случай аз.
Един от жреците, бършещ кръвта от пода, силно изсумтя, изразявайки с този обикновен звук отношението на всички към недоразумението на боговете, наречено по погрешка стража.
— Трябва да говоря с теб — настроението на Фор беше потиснато.
— Добре — кимнах аз, разбирайки, че разговорът ще е чисто личен, и следователно трябва да изчакам, докато старателните жреци избършат всичката кръв от пода в покоите на Защитника на ръцете. — Какво се е случило тук?
— Какво се е случило? Нищо съществено, връщах се от Молилнята на ръцете, смятах да си хапнем двамата с теб и да те поразпитам за случващите се събития в този суетен свят, и изведнъж… Като цяло, скъпи ученико, видях, че вратата към покоите ми най-нагло е разбита на парчета, а из стаите обикалят вече видените от теб мъртъвци в работни дрехи на убийци от гилдията. И ако само обикаляха, може би тогава щях да им простя на тях, грешниците! Но не! Ровичкаха около масите, навираха си носа там, където не трябва. Е, и аз се ядосах… А тогава тези момченца се хванаха за оръжията и решиха за всеки случай да ме у-би-ят. За щастие от Молилнята си носех това нещо, така че успях да ги отблъсна, докато моите хора дойдат.
Фор небрежно кимна към лежащия на масата тежък церемониален жезъл.
Уау! Съдейки по вида му, нечия глава е пострадала сериозно!
В това време жрецът най-накрая приключи с почистването, грабна в една ръка кофата, а в другата парцала, и ни остави насаме с Фор. Жреците на Сагот не бяха като жреците на другите богове. Братята в сиви раса можеха не само да се молят на боговете, но също така и да измият пода, да почистят пролята кръв или да се защитят от професионални убийци.
— Сагот! — Фор вдигна ръце към тавана. — Нова врата ще сложат чак сутринта, така че засега ще трябва да минем без нея. Отиде ли си?
— Аха — огледах из стаите, а после въздъхнах и уморено седнах на стола. Денят, както впрочем и всички дни от тази седмица, се очертаваше тежък и наситен със събития. — Е, какво искаше да ми кажеш?
— Гарет, хлапе — започна Фор, — документите изчезнаха…
— Какви документи? — първоначално не схванах за какво става дума.
— Онези документи — Фор подчерта думата „онези“. — Когато пристигнах, един от тях ровеше в тайника, но те вече не бяха там.
— Не се притеснявай, аз ги взех — успокоих учителя си и потупах чантата, където лежаха скъпоценностите от старата кула на Ордена. — Още снощи, докато те чаках.
— Слава на Сагот — съвсем искрено каза Фор, а после присви очи към мен. — И как успя да откриеш тайника?
— Много лесно, макар и не чак толкова лесно, колкото неканените ти гости. Те май са го открили и отворили много по-бързо, но пък не са намерили нищо.
— Да… — Фор поклати глава. — Откога гилдията на убийците се е заела с кражби? А и да съберат смелост да нападнат жреци в обител на бога…
— Изобщо не съм сигурен, че тези са хора от гилдията. Убийците обикновено не работят така. А и с гилдията винаги сте живели мирно, едва ли Угрез би се осмелил да изпрати хората си. Не, това е някой друг.
— Пак Господаря ли? — ехидно подхвърли Фор и извади бутилка вино. И двамата имахме нужда от питие.
— Всичко е възможно. Този Господар навсякъде успява и все още си остава загадка и неуловима мистерия.
— Как мина всичко?
— Ти за малкия ми проблем с оня кон ли?
— Ами, да — Фор отпи глътка вино от бирена чаша.
Всичките му чаши бяха счупени по време на схватката с неизвестните убийци и сега трябваше да налива напитката на боговете в непредназначена за това чаша.
Разказах на Фор как е минало всичко.
— Хм, успял си да разкъсаш звеното на Борг по най-елементарен начин, просто си насъскал всеки срещу всеки. Умно, но съвсем не ново. Е, аз това само така, старческо мрънкане. Не ми обръщай внимание, хлапе. Просто съм разстроен, че Маркун с неговата банда и този твой Бледия, как му беше името?
— Ролио.
— Ролио, Ролио… — Фор сякаш опитваше името на вкус. — Знаеш ли, не съм го чувал. Определено не е от Авендум. Та за какво говорех? А, да! Значи така, тези също служат на Господаря. Където и да се обърнеш, само слуги.
— Е, Маркун вече на никого няма да служи — усмихнах се аз.
За дебелия крадец, загинал от лапите на Вухджааз, изобщо не ми беше жал.
