— Тъкмо се канех да ви задам същия въпрос. Дошъл съм за среща със Сам Райдър. Чакам вече от десет минути, а той не благоволява да се появи.
Рейфийлд пристъпи напред.
— Да не сте негов клиент?
Фиск кимна.
— Преди малко долетях от Вашингтон с частен самолет. Срещата ни е планирана от няколко седмици.
Тремейн се втренчи насреща му.
— Не е ли малко късно за среща?
— Работният ми график е изключително натоварен. Друг час не можех да отделя. — Фиск строго огледа двамата. — И изобщо откъде-накъде военните нахълтват тук с автомати?
Лицето на Тремейн пламна от гняв, но Рейфийлд зае по-дипломатична позиция.
— Не е ваша работа, мистър…
Фиск отвори уста да каже истинското си име, но в последния момент размисли. Руфъс познаваше тия хора. Значи те бяха замесени някак в историята около него. А може би и в убийството на Майк.
— Майкълс. Джон Майкълс. Ръководя компания за архитектура и благоустройство, а Райдър е мой консултант по сделките с недвижими имоти.
— Е, ще трябва да си намерите друг адвокат — каза Рейфийлд.
— Напълно съм доволен от услугите на Сам.
— Не е там работата. Райдър е мъртъв. Застреля жена си и се самоуби.
Фиск скочи, сякаш обзет от ужас. Не бе много трудно да изрази подобно чувство, след като се мъчеше да заблуди двама въоръжени мъже, а още двама стояха отзад. Не успееше ли, той щеше да бъде първата жертва.
— Какви ги дрънкате, дявол да го вземе? Наскоро се чух с него. Стори ми се съвсем нормален.
— Мислете каквото си щете, но той е мъртъв, и толкоз — отсече Рейфийлд.
Фиск рухна на стола и тъпо се вгледа в папките пред себе си.
— Не мога да повярвам — избъбри той и бавно поклати глава. — Чувствам се като идиот. Да седя в кантората и да го чакам за среща. Но не знаех. Никой не ми е казал. Вратата беше отключена. Господи! — Той бутна папките настрани, после рязко вдигна очи към двамата. — А вие какво търсите тук? Защо е замесена армията?
Тремейн и Рейфийлд се спогледаха.
— От близкия военен затвор избяга опасен престъпник.
— Мили боже, и смятате, че беглецът е някъде тук?
— Не знаем. Райдър обаче бе негов адвокат. Рекохме си, че може да дойде насам за пари или нещо такова. Кой знае, може именно той да е убил Райдър.
— Нали казахте, че било самоубийство.
— Така смята полицията. Затова дойдохме. Да огледаме и да го хванем, ако е тук.
Фиск видя как Тремейн тръгва към вратата на тоалетната. Сърцето му се сви.
— Сюзан, би ли дошла? — високо подвикна той.
Когато казанчето в тоалетната избуча, Тремейн злобно се втренчи във Фиск. После вратата се открехна и Сара излезе, полагайки усилия да изглежда смаяна. Справи се добре навярно защото и тя умираше от страх.
— Джон, какво става?
— Казах на тия господа за срещата ни със Сам Райдър. Няма да повярваш, но той е мъртъв.
— О, боже.
— Сюзан е моята асистентка.
Сара кимна на двамата.
— Мисля, че не чух имената ви — каза Фиск.
— Точно така — грубо отвърна Тремейн.
— Тези хора са от армията — побърза да продължи Фиск. — Търсят избягал затворник. Мислят, че може да има нещо общо със смъртта на Сам.
— Боже мой, Джон, дай да хващаме самолета и да се махаме оттук.
— Добра идея — каза Тремейн. — Ще претърсим много по-бързо, ако не ни се пречкате из краката.
Той отново погледна открехнатата врата на банята. Без да изпуска автомата, посегна с другата ръка да я отвори докрай.
— Уверявам ви, че там няма никой — каза Сара, като се мъчеше да говори спокойно.
— Ако не възразявате, госпожо, предпочитам да проверя сам — безцеремонно отвърна Тремейн.
Фиск гледаше Сара. Беше сигурен, че ще изпищи. Хайде, Сара, още малко кураж. Не се предавай.
Зад вратата на мрачната тоалетна Джош Хармс насочи пистолета право в главата на Вик Тремейн през тесния процеп. Вече бе преценил, че има тактическо превъзходство, макар и съвсем нищожно. Първо Тремейн, после Рейфийлд, ако онзи не го простреляше пръв, което беше напълно възможно при тази ограничена позиция. Е, нямаше как да не улучи мишена като Вик Тремейн с размерите на малък танк. Той пристегна пръст около спусъка, а отзад брат му се притисна с все сила към стената. Въпреки всичко от вратата го деляха само няколко сантиметра. Щом Тремейн докоснеше дръжката, всичко щеше да свърши.
В момента Фиск се зае да прибира папките в куфарчето.
— Направо да не повярва човек. Първо двама негри едва не ни прегазиха, а сега и това.
Тремейн и Рейфийлд се ококориха срещу него.
— Какви негри? — изрекоха двамата в един глас.
Фиск остави папките и ги погледна.
— Тъкмо влизахме в сградата, когато пробягаха покрай нас, едва не събориха Сюзан.
— Как изглеждаха? — попита Рейфийлд с изтънял глас. Зад него Тремейн бързо се отдръпна от вратата на тоалетната.
— Негри като негри. Е, единият приличаше на бивш тежкоатлет или нещо такова. Спомняш ли си колко едър беше, Сюзан? — Тя кимна и най-сетне си пое дъх. — Направо грамаден, казвам ви. А и другият с него не беше дребен, малко под метър и деветдесет, само че доста по-слаб. Бягаха като луди, а пък не бяха в първа младост. Някъде към четирийсет и пет, може би петдесет.
— Видяхте ли накъде тръгнаха? — запита Тремейн.
