Той послуша една-две минути, даде кратки нареждания и затвори. Съобщаваха му, че са открили куршум на уличката, където бе намерен трупът на Майкъл Фиск. Изглежда, бил отскочил от стената и паднал в калта зад една кофа за боклук. Твърдяха, че е в добро състояние, почти без деформации. Лабораторията тепърва трябваше да установи дали наистина този куршум е убил младия юрист. Но това щеше да стане бързо по една колкото проста, толкова и противна причина: по куршума трябваше да има останки от кръв, кост и мозъчна тъкан, които много лесно можеха да се свържат с главата на Майкъл Фиск. А щом разполагаха с куршума, можеха да започнат издирване на оръжието. Техниците от балистичната лаборатория можеха да определят връзката също тъй точно, както техните колеги откриваха на чия ръка принадлежат отпечатъците от пръсти.
Чандлър стана, остави револвера си и мина в хола. Седна в креслото, подбрано специално за масивната му фигура. Беше тъмно, но не му се искаше да светне лампата. Прекалено много светлина го обкръжаваше през деня. Ярки лампи в кабинета му по цял ден. Още по-ярки в залите за аутопсия — от тях всяко късче плът изглеждаше огромно и дотолкова отвратително, че от време на време Чандлър бързаше да се оттегли в тоалетната, където стомахът му проявяваше възмущението си пред касапското изкуство на патолозите. Фотографски светкавици на местопрестъплението и пред съдебните зали. Прекалено много светлина, по дяволите. Сенките означаваха покой и отдих. Така искаше да живее след пенсията. Сред прохладни сенки. Като фонтанчето в двора.
Думите на Маккена бяха го разтревожили, макар че тогава се постара да не му проличи. Не можеше да повярва, че Джон Фиск е способен да убие собствения си брат. Но, откровено казано, нали точно това би искал да му внуши и самият Фиск. Сетне Чандлър изведнъж се сети за още нещо. Телефонните обаждания на Майкъл Фиск до Форт Джаксън. А сега и бягството на Руфъс Хармс. Дали имаше връзка? Очевидно Фиск прикриваше Сара Еванс. Чандлър поклати глава. Трябваше да си отспи, в момента мозъкът му работеше на празен ход.
Той понечи да стане, но внезапно застина. Нечии пръсти изненадващо се плъзнаха около врата му. Разтворил широко очи, той посегна да сграбчи ръцете. Револверът… по дяволите, къде беше револверът?
— Седиш и мислиш или само седиш?
Той се отпусна веднага и вдигна очи към лицето на Хуанита. В крайчеца на устните й трептеше едва доловима усмивка. Винаги изглеждаше така — сякаш се готвеше да подхвърли шега или да се разсмее. Лицето й неизменно го ободряваше, независимо колко калпав ден е имал и колко трупа е трябвало да опипва и преобръща.
Той притисна длан върху гърдите си.
— Проклятие, жено, ако пак ми изскочиш тъй изотзад, ще има да седя горе при херувимите.
Тя се настани в скута му. Беше облечена с дълъг бял пеньоар, изпод който надничаха голите й крака.
— Я стига, какво толкова ще му стане на такъв юначага? Пък и не е ли малко самонадеяно да се слагаш при херувимите?
Чандлър плъзна ръка около талията й. След три деца не беше чак толкова тънка като в първата брачна нощ, но и той самият отдавна не приличаше на фиданка. Както често подхвърляше на шега, бяха израсли заедно. В живота трябва да има равновесие. Събереш ли кльощаво и дебело, дириш си белята.
На този свят никой не го познаваше по-добре от Хуанита. Може би тъкмо това бе най-важното за един успешен брак: да знаеш, че има и друга душа по твоята мярка, чак до последния десетичен знак, като безкрайното число „пи“, та дори и още повече, ако изобщо е възможно. Между тях двамата беше точно така.
— Не ще и дума, скъпа — усмихна се той, — юначага съм, но чувствителен. А нас, чувствителните, не се знае какво може да ни катурне. И след като цял живот съм търчал подир престъпниците, вярвам, че сам Господ е седнал сега горе да ми шие чифт хубави ангелски крилца. От най-големите, разбира се. Нали е вездесъщ, сигурно знае, че с годините съм се позакръглил.
Целуна я по бузата и сплете пръсти с нейните. Тя зарови другата си ръка в оредялата му коса. Усещаше го, че се шегува насила.
— Буфърд, защо не ми кажеш какво те тормози, та да поговорим и после да си легнеш? Късно става. Утрото е по-мъдро от вечерта.
Чандлър се усмихна на тия думи.
— Хей, какво стана с непроницаемата ми физиономия? Навремето щом погледнех някой арестуван, моментално пропяваше като славейче, без изобщо да разбере какво си мисля.
— Хич не те бива да се преструваш. Хайде, скъпи, кажи ми.
Тя размачка схванатия му врат, а той в замяна плъзна длани по дългите й крака.
— Помниш ли онзи младеж, за когото ти споменах? Джон Фиск. Брат му беше сътрудник във Върховния съд.
— Помня го. А сега са убили още един сътрудник.
— Точно така. Е, тази вечер бях в апартамента на брат му да търся улики. Появи се онзи агент от ФБР, Маккена.
— Дето казваш, че бил напрегнат като граната с дръпнат предпазител? И че не можеш да разбереш що за човек е.
— Същият.
— Ахааа…
— Намерихме застрахователна полица, според която Джон Фиск ще получи половин милион долара след смъртта на брат си.
