— Чудесно се справя в съда. Знаеш ли, поканили са го да остане още една година. Сигурно има защо.
— Не се и съмнявам. Той е от най-добрите.
Фиск стана и пристъпи към отворената врата. Вдъхна дълбоко аромата на прясно окосена трева. Някога двамата с брат му всяка събота косяха двора, свършваха каквото още им бе възложено и цялото семейство се покатерваше в грамадната каравана за редовното седмично пътешествие до супермаркета. Ако се бяха държали много добре, без да кръшкат или да подкастрят тревата прекалено ниско, получаваха по един голям сироп от автомата до вестникарския щанд пред магазина. За момчетата това бе същинско съкровище. Фиск и брат му по цяла седмица си мечтаеха как ще докоснат студените чаши. Някога бяха толкова близки. Заедно тичаха да разнасят сутрешния вестник, заедно спортуваха, макар че Джон беше по-голям с три години. Майк имаше спортна дарба, като студент дори го взеха в университетския отбор. Братята Фиск. Всички ги знаеха, всички ги уважаваха. Хубави времена. Само че отдавна отминали. Джон се обърна и погледна баща си.
Ед поклати глава.
— Знаеш ли, че за да остане в съда, Майк се отказал от преподавателско място в един от големите университети, май спомена Харвард или нещо такова? Богатите адвокатски фирми го обсипват с предложения. Веднъж ми ги показа. Божичко, споменаваха за пари, каквито не съм и сънувал.
В гласа му звучеше нескрита гордост.
— Изглежда, че предпочита властта — сухо подхвърли Фиск.
Ед изведнъж се плесна по бедрото.
— Какво ти става, Джони? Какво имаш против брат си, по дяволите?
— Нямам нищо против него.
— Тогава за какъв дявол престанахте да дружите както някога? Разговарях с Майк. Не е по негова вина.
— Слушай, тате, той си върви по пътя, аз също. Не помня много-много да сте се срещали с чичо Бен.
— Брат ми беше тъпак и пияница. Твоят не е нито едното, нито другото.
— Глупостта и пиянството не са най-лошите неща на тоя свят.
— Дявол да го вземе, просто не те разбирам, синко.
— Не си нито първият, нито последният.
Ед изгаси цигарата върху бетонния под, стана и се подпря на стената.
— Не е редно братя да си завиждат. Би трябвало да се радваш, че преуспява в живота.
— А, значи мислиш, че му завиждам.
— Така ли е?
Фиск отпи още бира и се загледа към ниската телена ограда около задното дворче. Наскоро беше боядисана в тъмнозелено. През годините я бе виждал в какви ли не оттенъци. Двамата с Майк я боядисваха всяко лято, а цветът зависеше от това какво е останало след годишния ремонт в автомобилната фирма, където работеше Ед. Фиск прехвърли поглед върху ябълковото дръвче, разперило клони в ъгъла на двора. Кимна натам.
— Имаш гъсеници. Къде е бензиновата лампа?
— И сам ще се справя.
— Тате, та ти и на стол не можеш да се качиш.
Фиск свали сакото си, измъкна стълбата от гаража и взе бензиновата лампа. Запали я, подпря стълбата под издутото гнездо на гъсениците и се изкатери. След минута-две плътният пашкул постепенно се разпадна от топлината на пламъка. Фиск слезе и изгаси лампата, докато баща му чегърташе остатъците от гнездото.
— Значи само това виждаш — че имам проблеми с Майк.
— Какво? — сепна се Ед.
— Кога за последен път е дошъл Майкъл да ти помогне? По дяволите, кога е дошъл да навести теб или мама?
Ед се почеса по наболата брада и бръкна в джоба си за цигара.
— Зает е. Наминава когато може.
— Браво на него.
— Натоварен е с важни държавни дела. Помага на всички онези съдии. По дяволите, сам знаеш, че това е най-важният съд в страната.
— Може да те изненадам, татко, и аз обаче съм доста зает.
— Знам, сине. Но…
— Но неговото е друго, нали? — Фиск метна сакото на рамо и избърса потта от очите си. Скоро щяха да излязат комари. При мисълта за вода изведнъж се сети, че баща му държеше старата каравана на един къмпинг край река Матапони. — Ходил ли си наскоро до караваната?
Ед поклати глава, облекчен от края на неприятния разговор.
— Не, но мисля тия дни да отскоча. Ще изкарам лодката, преди да застудее.
Фиск отново избърса потта по челото си.
— Обади се, може и аз да дойда.
Ед се вгледа в своя по-голям син.
— Как я караш?
— За работата ли питаш? Тая седмица съм наравно — две победи, две загуби. Приличен резултат в днешно време.
— Внимавай, сине. Знам, че вярваш в професията си и тъй нататък, но много калпав народ защитаваш. Някои може и да те помнят от предишната работа. Понякога цяла нощ все за това си мисля.
Фиск се усмихна. Обичаше стареца колкото майка си, може би дори малко повече — с онази неуловима мъжка привързаност. Мисълта, че баща му не спи от тревога за него, бе удивително приятна. Пресегна се и го потупа по гърба.
— Не бой се, тате, винаги съм нащрек.
— Ами онова, другото?
Фиск неволно плъзна длан по гърдите си.
— А, наред е. Да не чуе дяволът, ама сигурно ще изкарам до сто години.
— Дано, сине — каза бащата с надежда, гледайки как момчето му се отдалечава.
Ед поклати глава и се замисли каква пропаст е възникнала между синовете му, а той нищо не може да стори.
— По дяволите — само това му хрумна да промърмори, после седна върху сандъчето да си допие бирата.
