— Какво си е наумил онзи твой адвокат? Да не е открил как се оправдава убийство на малко дете? Това ли е? — Тремейн пристъпи към затворника. — Сънуваш ли още оная нощ? Много ми се ще да я сънуваш. Знаеш ли, понякога идвам да те послушам как плачеш в килията. — Говореше с нескрито предизвикателство, мускулите на ръцете и раменете му набъбваха при всяка дума, вените по шията му се изпъваха, сякаш се надяваше Хармс да не издържи, да предприеме нещо отчаяно и това да е краят на неговия затворнически живот. — Точно така, плачеш като дрисливо бебе. Бас държа, че таткото и майката на онова момиченце също са плакали. Бас държа, че им се е искало да те удушат. Както стори ти с детето им. Мислил ли си за това, а?
Хармс дори не трепна. Устните му оставаха плътно затворени, очите му гледаха някъде покрай Тремейн. Всичко бе преживял — изолация, самота, подигравки, физически и душевен тормоз; бе изтърпял всичко, което един човек може да стори на друг от жестокост, страх и омраза. Независимо от съдържанието и тона си думите на Тремейн не можеха да пробият стената, която го опазваше жив.
Тремейн усети това и отстъпи.
— Махайте го от погледа ми. — Докато групата се отдалечаваше, той подвикна изотзад: — Бягай да си четеш Библията, Хармс. Чети за рая, другояче няма как да го опознаеш.
Джон Фиск изтича подир жената, която вървеше по коридора на съда.
— Хей, Джанет, ще ми отделиш ли минутка?
Джанет Райън бе много опитен обвинител и в момента правеше всичко възможно да прати на топло един от неговите клиенти. Освен това бе красива и разведена.
— Може и две, щом е за теб — обърна се тя с усмивка.
— Става дума за Родни…
— Чакай, подскажи малко. Не ми е само един Родни на главата.
— Взлом, магазин за електроника в северните предградия.
— Огнестрелно оръжие, полицейско преследване, рецидивист… да, сега си спомням.
— Съвършено вярно. Така или иначе, и двамата нямаме интерес да вкарваме този глупак в съда.
— В превод това би трябвало да означава: обвинението ти е скапано, а защитата съкрушителна.
Фиск поклати глава.
— Може да имаш процедурни проблеми с някои от веществените доказателства.
—
— А и самопризнанието накуцва.
— Че кога е имало свястно самопризнание? На практика обаче твоят човек е професионален престъпник. И ще подбера заседатели, дето да го пратят на сянка за дълго.
— Тогава защо да прахосваме парите на данъкоплатците?
— Какво предлагаш?
— Да му лепнеш взлом и притежаване на крадено имущество. Само махни оная гадост с огнестрелното оръжие. Така стават пет години с приспадане на отлежаното.
Джанет понечи да му обърне гръб.
— Ще се видим на делото.
— Добре де, нека са осем, но първо трябва да поговоря с моя човек.
Тя се завъртя и почна да брои на пръсти.
— Признава се за виновен по всички обвинения, включително и „оная гадост с огнестрелното оръжие“, получава десет години, излежаното го забравяме и никакво право на помилване. След това още пет години изпитателен срок. Изпикае ли се накриво, автоматично хлътва за още десет. Ако стигнем до съд, не му мърда двайсетака. И искам отговор още сега.
— Дявол да го вземе, Джанет, къде ти е състраданието?
— Пазя го за подходящ случай. Както сам се досещаш, случаите са много редки. Освен това ти предлагам златна възможност. Да или не?
Фиск потропа с пръсти по куфарчето.
— Продадено веднъж, продадено втори път — каза Райън.
— Добре, добре, разбрахме се.
— Страшно обичам да въртя пазарлък с теб, Джон. Между другото, защо не ми се обадиш някой път? Нали разбираш, в извънработно време.
— Не смяташ ли, че в подобна връзка може да се спотайва конфликт на интересите?
— Нищо подобно. С приятелите съм най-безмилостна.
Тя се отдалечи тананикайки, а Фиск опря рамо в стената и тръсна глава.
Един час по-късно той се върна в кантората и метна куфарчето върху бюрото. Набра домашния си телефон и изслуша съобщенията, като в същото време нахвърляше записки по едно предстоящо дело. Не спря да пише, когато чу гласа на брат си. Само единият му пръст трепна и изтри съобщението. Обажданията на Майк бяха редки, но не чак дотам. Фиск никога не им отговаряше. Сега си помисли, че брат му звъни само за да го ядосва. И още преди да довърши мисълта, разбра, че не е вярно. Стана и пристъпи към библиотечката, претъпкана със стари бележници и юридически справочници. Измежду тях извади фотография в рамка. Снимката беше стара. На нея той още носеше полицейска униформа. До него стоеше Майк. Гордото възмъжаващо братче и суровият по-голям брат, който вече е видял много зло в тоя свят и тепърва очаква да види още. Да, наистина бе опознал на собствен гръб най-грозните черти на човешкия род и продължаваше да ги опознава, но вече без униформа. Днес имаше само куфарче, евтин костюм и остър език. Уста вместо револвер. До края на дните му. Той прибра снимката и седна. Но изведнъж бе загубил желание за работа.
