В ранното утро Майкъл Фиск си тананикаше тихичко, крачейки по просторните коридори към деловодството. Когато влезе, един от чиновниците надигна глава.
— Тъкмо навреме идваш, Майкъл. Току-що получихме пощата.
— Има ли нещо иззад решетките? — запита Майкъл.
Намекваше за непрестанно нарастващия брой молби от затворници. Повечето се завеждаха in forma pauperis — по бедняшката процедура, казано на нормален език. За тях имаше отделен регистър и напоследък той бе набъбнал дотолкова, че един деловодител се занимаваше само с него. В сиромашкия регистър, както го наричаха неофициално, човек можеше да открие най-често смехотворни претенции, но от време на време се мяркаше случай, достоен за внимание. Майкъл знаеше, че някои от най-важните решения на Върховния съд идват тъкмо оттам — затова всяка сутрин ровеше купищата хартия с надеждата да открие златна мина.
— Май има, ако се съди по тия почерци, дето едва ги разчитам — отвърна чиновникът.
Майкъл придърпа един кашон в ъгъла. Вътре бе сбран истински калейдоскоп от молби, неописуеми страдания, претенции за въпиюща несправедливост с най-различна форма и съдържание. Но нито едно писмо не можеше да се пренебрегне с лека ръка. Някои идваха от смъртните отделения; за техните автори Върховният съд представляваше последна надежда, преди да бъдат екзекутирани.
През следващите два часа Майкъл продължи да се рови из кашона. Вече бе станал майстор в това отношение. Работата донякъде напомняше белене на царевица. Умът му с лекота преглеждаше дългите документи, без усилие налучкваше главното и го превеждаше в юридически термини, после сравняваше случая с текущите дела и прецеденти отпреди половин век, измъкнати от дълбините на енциклопедичната му памет; накрая записваше молбата в регистъра и продължаваше по-нататък. В края на двата часа обаче не бе открил нищо достойно за интерес.
Канеше се да тръгне към кабинета си, когато пръстите му докоснаха невзрачния плик. Етикетът с адреса бе изписан на машина, но нямаше никакви данни за подателя. Странно, помисли си Майкъл. Хората, опитващи да привлекат към своето дело вниманието на Върховния съд, обикновено държаха да се знае къде да ги търсят в случай, че молбата им срещне разбиране. На гърба обаче бе залепена половинката от обратна разписка. Майкъл отвори плика и извади два листа. Между многото си задачи деловодството имаше и задължението всеки постъпващ документ да се завежда според строгите изисквания на Върховния съд. Ако молителят се представяше за бедняк и молбата му бъдеше придвижена, съдът държеше на определени формалности и поемаше част от разходите по защитата, макар в тях да не влизаше адвокатският хонорар. Смяташе се, че за всеки юрист е чест да застане пред Върховния съд. Между другото, трябваше да се попълни молба за финансова помощ и клетвена декларация от самия затворник, че не е в състояние да поеме разноските по делото. Майкъл веднага забеляза липсата на тия два документа. Няма как, молбата щеше да бъде отхвърлена.
Но щом зачете текста на документите, всички мисли за канцеларски формалности изхвръкнаха от главата му. След като свърши, той видя как потта от дланите му попива в хартията. Отначало искаше да прибере листовете обратно в плика и да забрави, че някога ги е виждал. Ала се чувстваше длъжен да стори нещо, сякаш със собствените си очи бе видял престъплението.
— Хей, Майкъл, от кабинета на Мърфи питат дали си тук — подвикна чиновникът. Не получи отговор и повтори: — Майкъл. Съдия Мърфи те търси.
Майкъл кимна и най-сетне намери сили да се откъсне от двата листа. Когато чиновникът отново се хвана на работа, той върна писмата в плика. За миг се поколеба. Следващата секунда можеше да промени цялата му правна кариера, целия му живот. Най-сетне ръцете му сякаш сами пъхнаха плика в куфарчето. Прибирайки документа, преди да е официално заведен във Върховния съд, бе извършил цял куп престъпления, включително кражба на държавно имущество.
В бързината да напусне деловодството той едва не се сблъска със Сара Еванс. Изпървом тя се усмихна, но забеляза лицето му и веднага стана сериозна.
— Майкъл, какво ти е?
— Нищо ми няма. Добре съм.
Тя го хвана за ръката.
— Не е вярно. Трепериш и си пребледнял като платно.
— Май съм хванал някакъв вирус.
— Ами тогава вземи да се прибереш.
— Ще помоля сестрата за аспирин. Няма страшно.
— Сигурен ли си?
— Извинявай, Сара, но много бързам.
Той се дръпна и я остави да гледа тревожно след него.
Този ден за Майкъл времето се влачеше мъчително бавно. Неведнъж откриваше, че без да усети, пак се е загледал в куфарчето и мисли за съдържанието му. Привечер, след като приключи с всекидневните задължения в съда, той трескаво подкара велосипеда към апартамента си на Капитолийския хълм. Влезе, заключи вратата и отново извади плика. Измъкна от куфарчето бележник и пренесе всичко върху малката масичка в кухненския бокс.
