— Ако ония, дето ги споменавам в писмото, бяха черни, а аз бял и ако не се свирах от двайсет и пет години в тая дупка, щеше ли сега да разпитваш кое е вярно?
Майкъл наведе глава. Когато отново погледна напред, лицето му беше тъжно.
— Може би не.
— Адски си прав! Не спирай да тропаш.
Майкъл отново зачука по масата.
— Независимо дали ми вярвате, аз действително искам да ви помогна. Ако описаното от вас е истина, ще се боря правдата да възтържествува.
— И за какъв дявол ще си губиш времето с човек като мен?
— Защото държа на истината — отвърна простичко Майкъл. — Ако казвате истината, ще направя всичко възможно, за да ви измъкна оттук.
— Лесно ти е да говориш, нали?
— Мистър Хармс, обичам да използвам ума и способностите си, за да помагам на хора, изпаднали в беда. Смятам го за свой дълг.
— Е, много мило от твоя страна, синко, само не посягай да ме погалиш. Може да ти отхапя ръката.
Майкъл примига объркано, после схвана.
— Извинявайте, не исках да бъда високомерен. Вижте, ако сте осъден несправедливо, ще ви помогна да излезете на свобода. Това е.
Руфъс мълча почти цяла минута, сякаш се мъчеше да прецени дали младежът отсреща говори искрено. Когато пак се приведе напред, изглеждаше поомекнал, но все още сдържан.
— Не е безопасно да разговаряме тук за тия неща.
— Къде другаде можем да поговорим?
— Нямам представа. Такива като мен не ги пускат навън. Но всичко е вярно, до последната дума.
— Споменавате за някакво пис…
— Млък! — изръмжа Руфъс. Той се озърна отново и за момент спря поглед върху голямото огледало. — Нямаше ли го при другите документи?
— Не.
— Добре, нали каза, че познаваш адвоката ми?
Майкъл кимна.
— Самюел Райдър. Търсих го по телефона, но не можах да се свържа.
— Чукай по-силно. — Майкъл ускори ритъма. Руфъс се озърна и продължи: — Ще му кажа да поговори с теб. Каквото ти трябва, ще го узнаеш от него.
— Мистър Хармс, защо подадохте молба до Върховния съд?
— По-нагоре от него няма, нали?
— Така е.
— И аз тъй мислех. Тук получаваме вестници. Има и радио, телевизия от време на време. Година подир година гледам ония хора. Тук човек често си мисли за правосъдието и тъй нататък. Лицата се сменят, но ония съдии могат да сторят всичко. Каквото си искат. Виждал съм как го правят. Цялата страна ги е виждала.
— Но от чисто формална гледна точка има и други пътища. Трябвало е да се обърнете към по-долни инстанции, преди да занимавате Върховния съд. Например нямате нито едно обжалване, на което да се позовете. Откъдето и да я погледнем, молбата ви има куп недостатъци.
Руфъс уморено поклати глава.
— Половината ми живот мина зад решетките. Нямам кой знае колко време. Така и не се ожених, за деца ми е късно. Никак не ми се ще да прахосвам още години в разправии с адвокати, съдилища и прочие. Искам час по-скоро да изляза навън. Искам да бъда свободен. Ония големи съдии могат да ме измъкнат, ако повярват, че тъй е правилно. Правилно е, върви да им кажеш. Нали все за правосъдие дрънкат? Е, тогава нека се поразмърдат.
Майкъл го изгледа с любопитство.
— Сигурен ли сте, че няма друга причина да подадете молбата до Върховния съд?
Руфъс сви рамене.
— Каква например?
Майкъл неволно въздъхна. Беше напълно възможно Руфъс да не подозира какви постове заемат сега някои от хората, споменати в писмото му.
— Няма значение.
Руфъс се облегна назад и го погледна в очите.
— И какво мислят ония съдии за цялата работа? От тяхно име идваш, нали?
Майкъл престана да тропа и нервно отговори:
— Всъщност те не знаят, че съм тук.
— Какво?
— Всъщност не съм показвал молбата ви на никого, мистър Хармс. Аз… исках да проверя, нали разбирате, да съм сигурен, че всичко е достоверно.
— И никой друг не я е виждал?
— Засега, но както казах…
Руфъс стрелна очи към куфарчето.
— Да не би да си донесъл писмото?
Майкъл проследи погледа му.
— Ами… исках да ви задам някои въпроси по него. Разбирате ли…
— Господ да ни е на помощ! — изрече Руфъс тъй яростно, че надзирателят се напрегна за скок. — Провериха ли ти багажа на влизане? Защото двама от хората, за които пиша, са в този затвор. И единият скапаняк командва парада.
— Тук ли?
Майкъл пребледня. Вече бе проверил, че през седемдесетте години споменатите хора наистина са служили в армията. Знаеше къде се намират в момента двама от тях, а за останалите просто не си направи труда да рови. Сега застина, осъзнавайки изведнъж, че може би е допуснал пагубна грешка.
— Провериха ли ти проклетото куфарче?
— Само… само за една-две минути — измънка Майкъл. — Но аз бях прибрал документите в отделен плик и видях, че още е запечатан.
— Погубил си и двама ни — изкрещя Руфъс.
