Стойката отхвръкна; банката се спука на пода и съдържанието й плисна на всички страни. Вбесеният Тремейн използва суматохата, за да се измъкне незабелязано от лазарета. Изведнъж нещо стегна гърдите на Руфъс и дъхът му спря. Когато успя да се изправи, лекарят огледа проснатия гигант. Руфъс лежеше като вцепенен и само мониторът издаваше, че още е жив. Гледайки застрашително спадащите жизнени показатели, лекарят каза:
— Никой не може да издържи подобни крайности. Трябва да е изпаднал в шок. — Той се завъртя към сестрата. — Повикайте санитарен хеликоптер. — После се обърна към старшия надзирател. — Тук не разполагаме с необходимото за подобен случай. Ще го крепим някак, докато стигне до болницата в Роаноук. Няма време за губене. Предполагам, че ще пратиш и някой от твоите да го пази.
Надзирателят опипа подутата си челюст, после сведе очи към неподвижния Руфъс.
— Цял взвод бих пратил, ако имаше място в проклетия хеликоптер.
Придружен от въоръжен надзирател, Майкъл Фиск крачеше с омекнали крака по коридора. В дъното чакаше униформеният офицер, който го бе разпитвал на влизане. Майкъл забеляза в ръцете му два листа хартия.
— Мистър Фиск, преди малко пропуснах да се представя. Полковник Франк Рейфийлд, комендант на този затвор.
Майкъл облиза пресъхналите си устни. Франк Рейфийлд бе един от хората, споменати в молбата на Руфъс. Доскоро това име не означаваше нищо за Майкъл. Но тук, в затвора, то бе равносилно на смъртна присъда. Кой би предположил, че двамина от хората, които Руфъс обвиняваше в убийство, ще се окажат само на крачка от него? Но пък от друга страна… нима имаше по-подходящо място да държат под око Руфъс Хармс?
Връщайки мислите си отново към Рейфийлд, Майкъл се запита къде ли ще изхвърлят трупа му. Както често бе ставало в детството, изведнъж го обзе желанието големият брат да е нейде наблизо и да му се притече на помощ. Стоеше и гледаше тъпо как Рейфийлд му подава документите, после махва на пазача да си върви. Когато Майкъл пое листовете, Рейфийлд се усмихна смутено.
— Боя се, че моите хора понякога прекаляват с усърдието. Обикновено не фотокопираме запечатани документи.
Всъщност той лично бе разпечатал плика, за да направи копията. Никой от охраната не бе видял документите. Майкъл сведе очи към двата листа.
— Не разбирам. Пликът все още е запечатан.
— Такива пликове има навсякъде. Просто са сложили документите в друг и са го залепили.
Майкъл мислено се наруга, че е пропуснал нещо толкова очевидно.
Рейфийлд тихичко се изкиска.
— Какво смешно има? — попита Майкъл.
— Руфъс Хармс вече за пети път ме цитира в смахнатите си прошения, мистър Фиск. Как да не се смея?
— Моля?
— Досега не беше стигал чак до Върховния съд… оттам идвате, нали?
— Не съм длъжен да отговоря.
— Добре. Но ако работите там, посещението ви е малко необичайно.
— Това си е моя работа.
— А моя работа е да поддържам в този затвор най-строг военен ред — отсече Рейфийлд. Но гласът му веднага омекна. — Не че ви упреквам. Хармс е хитра лисица. Този път май е подлъгал и бившия си военен защитник, макар че Сам Райдър би трябвало да го знае какво представлява.
— Казвате, че Руфъс Хармс има навика да подава неоснователни молби?
— Да не мислите, че е рядко сред затворниците? Чудят се как да убиват времето. Между другото, миналата година тоя тип обвини президента на Съединените щати, военния министър и моя милост, че сме организирали заговор за убийството, което той лично извърши пред очите поне на десетина свидетели.
— Тъй ли? — скептично надигна вежди Майкъл.
— Да, наистина. В крайна сметка отхвърлиха молбата му, прокурорите обаче загубиха около нея време за няколко хиляди долара. Знам, че съдът е отворен за всички, мистър Фиск. Но клеветата си е клевета и откровено казано, взе да ми писва.
— Той твърди в молбата…
— Знам, прочетох я. Преди две години твърдеше, че всичко се дължало на химическите отрови, с които се бил нагълтал във Виетнам. И знаете ли какво? Руфъс Хармс никога не е стъпвал във Виетнам. По-голямата част от двете си години военна служба е изкарал в карцера, най-вече за неподчинение. Това не е тайна — проверете сам, ако искате. Може и да го знаете вече. — Рейфийлд погледна Майкъл, който стоеше с наведена глава. — А сега взимайте си бумагите и вървете във Вашингтон да ги пуснете по каналния ред. Мен ще ме уволнят дисциплинарно. Някои невинни хора ще станат за посмешище, но какво да се прави, така е в Америка. Май затова съм проливал кръв за тая страна — заради свободата. Дори когато разни отрепки злоупотребяват с нея.
— И просто ще ме пуснете да си вървя?
— Не сте затворник. И без това имам да се грижа за цял куп истински престъпници, включително за онзи, дето преди малко преби едва ли не до смърт трима от надзирателите. Трябва само да отговорите на въпросите на човека, когото след малко ще пратя при вас. Става дума за произшествието в стаята за свиждане. Трябва да подадем рапорт с пълни подробности.
— Но това означава, че всичко ще стане известно. Моето идване и тъй нататък.
— Вярно, ще стане. Не съм ви карал да идвате. Сам отговаряте за постъпките си.
