Проста истина полностью

— Знам. Но не очаквах такава бъркотия.

— Е, животът е пълен с изненади.

— Вижте, наистина ли трябва да подавате рапорт?

— Така или иначе, присъствието ви тук е регистрирано, мистър Фиск, независимо от инцидента в стаята за свиждане. Вписан сте в регистъра заедно с номера на временния пропуск.

— Май изобщо не бях помислил за това.

— Така изглежда. Вероятно нямате никакъв опит във военните дела. — Докато Майкъл стоеше с печална физиономия, Рейфийлд се позамисли. — Слушайте, длъжен съм да подам рапорт, но другото няма значение, тъй че може и да не го споменавам. Сигурно ще се намери начин и да замажем присъствието ви в затвора.

Майкъл въздъхна от облекчение.

— Наистина ли?

— Може би. Вие сте адвокат. Какво ще речете за една взаимна услуга?

— По-точно?

— Аз хвърлям рапорта в кошчето, вие пък зарязвате оная молба. — Рейфийлд помълча и се вгледа в младежа. — Така ще спестим на държавата излишни съдебни разноски. Нали ме разбирате, с две ръце гласувам за всеобщото право на безпристрастен съд, но напоследък тая песен взе да остарява.

Майкъл се загледа настрани.

— Трябва да помисля. Молбата и бездруго не беше съставена по правилата. Сигурно сте прав.

— Прав съм. Нямам желание да си съсипя кариерата. Просто забравяме какво е станало. И се надявам случаят да не изскочи по вестниците. Иначе може да се разчуе и за вашето идване. А сега ще ме извините.

Рейфийлд рязко се завъртя и закрачи по коридора, оставяйки зад себе си дълбоко смутения Майкъл Фиск.

Рейфийлд тръгна право към кабинета си. Подозренията на Руфъс бяха съвсем основателни; под масата в стаята за свиждане наистина имаше подслушвателно устройство, боядисано с цвета на дървото. Рейфийлд отново прослуша разговора между Майкъл и Руфъс. На места почукването по масата заглушаваше записа. При предишното посещение музиката бе заглушила целия разговор с Райдър. Руфъс не беше глупак. Но Рейфийлд вече бе чул и прочел достатъчно, за да знае, че се очертават сериозни неприятности. Разговорът му с Майкъл не премахваше заплахата, във всеки случай не завинаги. Той посегна към телефона и набра номер. После с кратки и точни изречения описа на човека отсреща какво се е случило.

— Мамка му! — възкликна онзи. — Направо не е за вярване.

— Знам.

— И всичко това е станало днес?

— За идването на Райдър вече ти казах, но иначе си прав, всичко стана преди малко.

— За какъв дявол го пусна при Хармс?

— Не мислиш ли, че ако му бях забранил, щеше да се усъмни още повече? Какъв избор имах, след като прочетох онова проклето писмо на Хармс до Върховния съд?

— Отдавна трябваше да се отървеш от гадното копеле. Имаше на разположение цели двайсет и пет години, Франк.

— Нали точно такъв беше планът преди двайсет и пет години, да го убием — отвърна сърдито Рейфийлд. — И виж какво стана. Двамата с Тремейн прекарахме половината си живот около задника му.

— Само не ми разправяй, че го правите безвъзмездно. Колко ти се натрупаха досега? Има ли милион? Сладка пенсийка ти се очертава. Но излезе ли всичко на бял свят, никой от нас няма да види пенсия.

— Не че не съм искал да го очистя. По дяволите, днес Тремейн пак се опита да му види сметката в лазарета, но оная гадина сякаш че има шесто чувство. Притиснеш ли го до стената, Руфъс Хармс става като отровна змия. Надзирателите поемат риск само донякъде, а и все се намира кой да рови — внезапни проверки, разни досадници от Асоциацията за граждански права. Мръсникът просто не ще да умира. Ако не вярваш, ела да опиташ.

— Добре, добре, няма смисъл да спорим. Сигурен ли си, че споменава всички по име? Как е възможно? Та той дори не знаеше кой съм.

Полковникът не се поколеба нито миг. В писмото на Руфъс не се споменаваше за човека, с когото говореше, но Рейфийлд нямаше намерение да му казва това. Станеше ли напечено, всички щяха да операт пешкира.

— Откъде да знам? Разполагал е с двайсет и пет години, за да се сети.

— И как е измъкнал навън проклетото писмо?

— Да пукна, ако знам. Надзирателят лично прегледа оная хартийка. Било най-обикновено завещание, и толкоз.

— Но все пак някак го е измъкнал.

— Сам Райдър има пръст в цялата работа. Сто на сто. Беше донесъл радио и музиката заглуши микрофона, тъй че не чух какво си разправят. Още тогава трябваше да усетя, че кроят нещо.

— Никога не съм му вярвал на тоя тип. Ако не беше взел да дрънка за невменяемост, армията отдавна да ни е отървала от Хармс.

— Вторият лист, който открихме в куфарчето на Фиск, е изписан на машина. Нямаше подпис, но съм сигурен, че е дело на Райдър. И двата документа бяха в оригинал.

— Дявол да го вземе, защо точно сега? След двайсет и пет години!

— Хармс е получил писмо от армията. Споменава го в молбата. Може то да му е опреснило паметта. Според мен доскоро или не си е спомнял какво стана, или го е спотайвал в душата си цели двайсет и пет години.

— Че защо ще го спотайва? И за какъв дявол ще му пращат писмо от армията след толкова време?

— Не знам — нервно отвърна Рейфийлд.

Всъщност знаеше. Причината бе посочена в молбата на Руфъс. Но засега Рейфийлд предпочиташе да не си хаби козовете.