В събота следобед Сара Еванс отскочи до апартамента на Майкъл и огледа паркираните отпред коли. Хондата му я нямаше. В петък той бе сторил нещо нечувано — взе си отпуск по болест. Сара опита да се свърже с него по телефона, но Майкъл не отговаряше.
Спря пред блока, качи се горе и почука на вратата му. Никакъв отговор. Тя нямаше ключ. Заобиколи сградата и се изкатери по пожарната стълба. Надникна през прозореца на малката кухня. Нищо. Опита вратата, но беше заключено. Още по-разтревожена, тя се качи в колата и подкара обратно към съда. Знаеше, че Майкъл не е болен. И беше сигурна, че изчезването му има нещо общо с онези документи от куфарчето. Мислено се помоли да не е нагазил в мътни води. Да е жив и здрав и в понеделник отново да дойде на работа.
Тя остана до късно в съда, после отиде да вечеря заедно с няколко колежки в един ресторант близо до Юниън Стейшън. Всички оживено бъбреха на служебни теми, единствено Сара мълчеше. Обикновено беше гореща привърженичка на тия разговори, но днес просто нямаше сили за приказки. По някое време й се искаше да закрещи и да избяга от безконечните им стратегии, предсказания, цитати и убийствено педантични анализи — типично преливане от пусто в празно.
По-късно тази вечер тя дълго седя на задната веранда. Накрая се реши и излезе на нощно плаване с платноходката. Броеше звездите, подреждаше ги в нови, забавни съзвездия. Мислеше си за предложението на Майкъл и причините да му откаже. Ако знаеха, колежките й сигурно биха се смаяли. Та той беше великолепна партия. Щяха да имат прекрасен, динамичен съвместен живот с почти пълна гаранция, че децата им ще са интелигентни, амбициозни и атлетични. Сара също бе спортувала в колежа, макар да признаваше, че физически Майкъл е много по-надарен.
Запита се коя ли жена ще му стане съпруга. И дали изобщо някога ще се ожени. Заради нейния отказ можеше да остане стар ерген. Тя неволно се усмихна. Прекалено се надценяваше. Догодина Майкъл щеше да напусне Върховния съд и да се захване с нещо неописуемо и фантастично. Голям късмет би имала, ако след пет минути още си спомняше за нея.
Когато се върна на кея и сгъна платната, тя спря за момент да подиша още малко вятъра откъм реката, преди да се прибере. Някакви си двайсет минути спокойно плаване право на север биха я отвели в най-могъщия град на света, където властваха най-страховитите юристи на днешното време. Ала в момента не й се искаше нищо друго, освен да загаси лампите, да се пъхне под одеялото и да си представя, че вече никога няма да тръгне натам. Умерено амбициозна през целия си живот, днес изведнъж бе загубила всякакво желание да постигне нещо значимо в професията. Сякаш бе изчерпала цялата си енергия в борбата да стигне дотук. Брак, после деца — това ли искаше? Нямаше брат или сестра, не беше свикнала да общува с деца, но нещо я влечеше в тази посока. Нещо много силно. И все пак не бе сигурна. А не трябваше ли вече да е наясно?
Влезе, съблече се и докато си лягаше, изведнъж осъзна, че за да имаш семейство, най-напред е потребен любим човек. Съвсем наскоро бе отхвърлила обичта на един изключителен мъж. Щеше ли шансът да я споходи отново? И желаеше ли да има мъж точно сега? Понякога щастието идва веднъж. Само веднъж. Това бе последната й мисъл, преди да заспи.
Беше понеделник, Джон Фиск седеше зад бюрото и се мъчеше да преглътне поредния протокол от задържане на негов клиент. Вече почваше да му става навик. Още преди да бе изчел и половината, можеше да познае колко години ще му лепнат. Какво пък, приятно е да те бива за нещо.
Почукването го стресна. Дясната му ръка плъзна към горното чекмедже на бюрото. Вътре имаше деветмилиметров пистолет, спомен от полицейската кариера. Клиентите му не спадаха към най-почтените кръгове на обществото. И макар да ги защитаваше най-усърдно, не беше чак толкова наивен, че да остане с тях насаме без оръжие. Някои нахълтваха пияни или надрусани до припадък да му искат сметка за въображаеми провинения. Затова доста се ободри, когато докосна хладната стомана.
— Влез, отключено е.
Щом видя униформения полицай да прекрачва прага, Фиск се усмихна и затвори чекмеджето.
— Хей, Били, как я караш?
— Имал съм и по-добри дни, Джон — отвърна Бил Хоукинс.
Докато полицаят сядаше срещу бюрото, Фиск забеляза синините по лицето му.
— Какво те е сполетяло, по дяволите?
Хоукинс опипа едно от петната.
— Оная вечер някакъв тип побесня в един бар и здравата ме цапардоса. — Той помълча и добави: — Не за това съм дошъл, Джон.
Фиск знаеше, че Хоукинс е от онези добродушни полицаи, които успешно се справят с непосилното напрежение на професията. На служба винаги беше бдителен и сериозен, извън нея — весел и дружелюбен.
Хоукинс нервно погледна приятеля си.
— Да не се е случило нещо с Бони или децата? — попита Фиск.
— Не става дума за
— Така ли?
Фиск се вгледа в тревожните очи на Хоукинс и усети как стомахът му се свива на топка.
— По дяволите, Джон, знаеш колко мразехме да ходим при роднините, дори и когато не ги познавахме.
