— Май е леко раздразнен — подхвърли Сара.
— Да, само колкото изригващ вулкан. — Фиск отново опря ухо до телефона. — Виж какво, Буфърд…
— Какво си мислиш, по дяволите? — ревеше отсреща Чандлър. — Как може да вършиш такива глупости? А уж си бил полицай.
— Точно това си мислех. Че още съм полицай.
— Да, ама не си, дявол да те вземе.
— Искаш ли да чуеш описание на човека, или не?
— Още не съм свършил с теб.
— Знам, но това може и да почака.
— Добре де, давай проклетото описание — изръмжа детективът.
След като Фиск приключи, Чандлър каза:
— Веднага изпращам полицейски патрул да пази апартамента. По-късно ще пратя и специалисти да прегледат всичко под лупа.
— Не намерих куфарчето на брат си. Открихте ли го в колата?
— Не, нали ти казах, че нямаше никакви лични вещи.
Фиск погледна Сара.
— Дали не е оставил куфарчето в кабинета си? Май не го видях там. Нито пък компютъра му.
Тя поклати глава.
— Не си спомням да съм го виждала. А лични компютри никой не носи, имаме си служебни.
— Изглежда, че куфарчето му липсва — каза Фиск по телефона. — Компютърът също; видях само кабела за захранване.
— Дали онзи тип не ги е задигнал?
— Беше с празни ръце. Сигурен съм. Здравата ме халоса с една от тях.
— Добре, значи имаме липсващо куфарче, липсващ портативен компютър и едно тъпо бивше ченге, дето ми се ще да го бутна зад решетките още сега.
— Я стига, твоите хора вече ми прибраха колата.
— Нека се обади мис Еванс.
— Защо?
— Не питай, а изпълнявай.
Фиск подаде телефона на озадачената Сара.
— Да, детектив Чандлър — каза тя, въртейки нервно кичур от косата си.
— Мис Еванс — любезно започна той, — очаквах да откарате мистър Фиск до управлението и евентуално да вечеряте с него, но не и да ми разигравате сценки от филм за Джеймс Бонд.
— Разбирате ли, бяха му прибрали колата и…
Тонът на Чандлър веднага се промени.
— Вие двамата само още повече обърквате работата и това никак не ми е приятно. Къде сте сега?
— На около километър от апартамента на Майкъл.
— И къде смятате да отидете?
— В Ричмънд. Да съобщим на бащата на Джон.
— Добре, откарайте го до Ричмънд, мис Еванс. И не го изпускайте от очи. Ако пак рече да се прави на Шерлок Холмс, само ми позвънете, и лично ще дойда да го застрелям. Ясен ли съм?
— Да, детектив Чандлър. Напълно.
— И утре очаквам пак да ви видя във Вашингтон. Разбрано?
— Да, ще се върнем.
— Добре, Уотсън, сега искам пак да се чуя с Холмс.
Фиск пое телефона.
— Слушай, знам, че беше голяма глупост, но само исках да ти помогна.
— Направи ми една услуга, отсега нататък помагай само ако си с мен. Ясно ли е?
— Ясно.
— Джон, тази нощ можеше да се случи какво ли не. Не само с теб, но и с мис Еванс.
Фиск разтри рамото си и погледна към Сара.
— Знам — тихо каза той.
— Предай на баща си моите съболезнования.
Фиск изключи телефона.
— Можем ли вече да потегляме за Ричмънд? — попита Сара.
— Да, вече можем да потегляме за Ричмънд.
Джош Хармс караше пикапа на своя приятел по безлюден селски път. Гъстата гора от двете страни донякъде го успокояваше. През целия си живот Джош бе имал една главна цел — да се усамоти, да намери укритие от онези, които му желаеха злото. Като умел и опитен дърводелец работеше сам. Когато не работеше, излизаше на лов или за риба, пак сам. Не се интересуваше от хорските приказки и рядко завързваше разговор. А сега изведнъж всичко това се променяше. Все още не бе осъзнал докрай каква отговорност е поел, но знаеше, че е голяма. И че е взел правилното решение.
Зад камионетката бе закачена каравана и сега брат му лежеше отзад да си почива, макар че едва ли би могъл да заспи. Освен това в караваната имаше запаси от храна и минерална вода за цял месец, две ловни пушки и още един полуавтоматичен пистолет освен онзи, който стърчеше изпод колана му. Арсеналът изобщо не можеше да се сравнява с онова, което скоро щеше да тръгне подире им, но Джош Хармс бе успявал да се измъкне и от далеч по-тежки положения.
Той запали цигара и духна дима през открехнатия прозорец. Вече бяха на триста километра от Роаноук и продължаваха да се отдалечават. Знаеше, че вече сигурно са разбрали за бягството. Щяха да преградят пътищата, но не чак дотук. Засега имаха добра преднина, която обаче скоро щеше да се стопи. Униформените момчета разполагаха с огромно предимство в жива сила и въоръжение. Но Джош ловуваше из тия гори от двайсет години насам. Познаваше всички изоставени хижи, всички потайни долини и тесни пътечки из непроходимите дебри. Умението му да оцелява бе усъвършенствано до предел както от борбата за съществуване в Америка, така и от играта на криеница със смъртта във виетнамските джунгли.
