— Мислил съм за това. Сигурно са предполагали, че не помня нищо, някой ден обаче може и да си спомня. Не че бих успял да докажа каквото и да било, но една приказка стига, за да им докара големи неприятности или поне да привлече вниманието. Най-лесното беше да ме убият. И повярвай ми, опитаха неведнъж, не стана обаче. Може и да са мислили, че само се правя на тъп, докато престанат да ми обръщат внимание, а после ще проговоря. Бяха ме стегнали здравата. Четяха писмата ми, проверяваха кой идва на свиждане. Усетеха ли нещо нередно, веднага щяха да ме очистят. Сигурно тъй им е било по-леко на съвестта. След толкова години обаче май се поотпуснаха. Позволиха на Самюел и онова момче от Върховния съд да ме посетят.
— Предполагах нещо подобно. И все пак успях да получа онова писмо от армията. Нямах представа каква е цялата тая глупост, но и не ми се щеше да го прочетат.
Двамата помълчаха. Джош не си падаше много по приказките, а Руфъс бе отвикнал да разговаря. Тишината едновременно го потискаше и облекчаваше. Много неща би искал да каже. През кратките месечни свиждания с брат си обикновено говореше той, а Джош само слушаше, сякаш усещаше колко много думи и мисли са се натрупали в главата на Руфъс.
— Май никога не съм те питал дали си ходил някой път у дома.
Джош се размърда на седалката.
— У дома ли? За какъв дом ми говориш?
Руфъс леко се изненада.
— Там, където сме се родили, Джош!
— Че за какъв дявол ми е притрябвало да ходя на онова място?
— Там е гробът на мама, нали? — тихо каза Руфъс.
Джош се замисли, после кимна.
— Да, там е. Парцелът си беше неин, имаше и погребална застраховка. Нямаше как да не я погребат там, макар че никак не им се щеше.
— Хубав гроб ли е? Кой го поддържа?
— Слушай, Руфъс, мама е мъртва, разбра ли? Отдавна. Няма начин да разбере как изглежда гробът, по дяволите. А пък аз нямам намерение да се мъкна чак до проклетата Алабама, за да чистя някакви гнили листа и треволяци. Не и след всичко, което се случи там. След всичко, което сториха на семейството ни. Проклети да са и дано всички до един да горят в пъклото. Ако искаш да се тревожиш за мъртвите, твоя си работа. Аз се интересувам от по-важното — как да останем живи двамата с теб.
Руфъс продължи да гледа брат си. Искаше да му каже, че има Бог. Същият този Бог, който бе крепил Руфъс в годините, когато желаеше просто да легне и да потъне в забравата. А човек трябва да почита мъртвите и техния вечен дом. Ако оцелееше, Руфъс щеше да посети гроба на майка си. И някой ден щяха пак да се срещнат. Завинаги.
— Всеки ден разговарям с Бога.
— Много хубаво — изръмжа Джош. — Страшно се радвам, че Господ си има компания.
След ново дълго мълчание Джош подхвърли:
— Хей, как се казваше онзи, дето дошъл да те види?
— Самюел Райдър.
— Не, младото момче.
Хармс се замисли.
— Някой си Майкъл.
— От Върховния съд, нали? — попита Джош. Руфъс кимна. — Е, убили са го. Майкъл
Руфъс наведе глава.
— По дяволите. Знаех си.
— Голяма глупост е сторил. Сам да се пъхне в затвора.
— Той просто искаше да ми помогне. По дяволите — повтори Руфъс и замълча.
Камионетката продължаваше напред.
Насочвана от Фиск, Сара наближи дома на баща му в покрайнините на Ричмънд и отби по чакълестата алея. На места тревата бе пожълтяла след поредното горещо и душно ричмъндско лято, но цветните лехи пред къщата си оставаха все тъй свежи благодарение на неуморното поливане.
— Тук ли си израснал?
— Друга къща никога не сме имали. — Фиск се озърна и поклати глава. — Не виждам колата му.
— Може да е в гаража.
— Там няма място. Четирийсет години е работил като автомеханик и насъбра сума ти вехтории. Паркира отпред. — Фиск погледна часовника си. — Къде ли се е запилял?
Той излезе навън. Сара го последва. Фиск я погледна над покрива на колата.
— Ако искаш, можеш да постоиш тук.
— Ще дойда с теб — бързо каза тя.
Фиск отключи предната врата и двамата влязоха. Прекосиха малкия хол и минаха в трапезарията, където Сара се загледа в снимките, подредени върху масата. На една от тях Фиск беше с футболен екип; потен, с малко кръв по лицето и зелени петна по коленете. Много секси. Изведнъж тя се почувства виновна и извърна глава настрани. После огледа другите снимки.
— Вие и двамата сте били запалени спортисти.
— Майк беше големият спортист на семейството. Чупеше всичките ми рекорди. С лекота.
— Значи спортно семейство, а?
— Освен това той завърши гимназия със златен медал, а в колежа и университета беше почти пълен отличник.
— Говориш тъй, сякаш се гордееш с брат си.
— Много хора се гордееха с него — каза Фиск.
— А ти?
Той я изгледа втренчено.
— За едни неща се гордея, за други не. Това е.
Сара взе една снимка.
— Това ли са вашите?
Фиск застана до нея.
— Тук празнуват трийсет години от сватбата. Преди мама да се разболее.
— Изглеждат щастливи.
— Наистина бяха щастливи — бързо каза Фиск. Почваше да се чувства много неловко сред всички тия спомени от миналото. — Изчакай тук.
