Той мина в задната стая — някога обща спалня на двамата братя, а сега всекидневна. Провери телефонния секретар. Баща му не бе получил съобщенията. Канеше се да излезе, когато видя бейзболната ръкавица на лавицата. Взе я. Беше на брат му, поизтъркана, но все още добре поддържана — от баща им, естествено. Майкъл беше левак, но тъй като нямаха пари да му купят отделна ръкавица, той се научи да лови, после да сваля ръкавицата и да хвърля. Бе станал толкова добър, че въпреки смяната се справяше по-бързо от всички останали. Такъв го помнеше Фиск — шеметно бързо и пъргаво момче, за което няма препятствия. Той остави ръкавицата и се върна при Сара.
— Не е получил съобщенията ми.
— Имаш ли представа къде може да е отишъл?
Фиск се замисли, после щракна с пръсти.
— Обикновено се обажда на мисис Джърман.
Докато той беше навън, Сара отново огледа стаята. Забеляза писмо в рамка върху поставка. Около него бе увита лентата на медал. Тя пое рамката и прочете писмото. Беше удостоверение, че полицай Джон Фиск е удостоен с медал за храброст. Погледна датата. После пресметна наум и стигна до извода, че е било малко преди Фиск да напусне полицията. Все още не знаеше защо го е сторил, а и Майк не говореше на тази тема. Когато чу задната врата да се отваря, тя бързо остави писмото и медала.
— Във фургона е — съобщи Фиск, влизайки в трапезарията.
— Какъв фургон?
— Край реката. Понякога ходи там на риболов. С лодка.
— Можеш ли да му позвъниш?
Фиск поклати глава.
— Там няма телефон.
— Добре, тогава ще идем с колата. Къде е?
— Ти вече направи много повече, отколкото трябваше.
— Не го правя по задължение, Джон.
— Дотам има към час и половина път.
— Все едно, вече няма за кога да си лягам.
— Може ли аз да карам? Пътят е неудобен.
Тя му подхвърли ключовете.
— Чудех се кога ще предложиш най-сетне.
— Дай да се изясним: значи отгоре на всичко си му позволил да избяга.
— Първо на първо не съм му позволявал каквото и да било — кресна Рейфийлд по телефона. — Мислех, че тоя мръсник е получил сърдечен удар. Беше прикован за скапаното легло. Пред вратата стоеше въоръжен пазач и никой не би трябвало да знае къде се намира. Все още нямам представа как е разбрал брат му.
— А доколкото чух, брат му бил герой от войната. Отлично обучен да се измъква от всякакъв вид преследване. Направо страхотно.
— За нас това е добре дошло.
— Би ли ми обяснил мисълта си, Франк?
— Заповядах на хората си да стрелят без предупреждение. При първа възможност ще ги надупчат и двамата.
— Ами ако преди това успее да каже на някого?
— Какво да каже? Че е получил от армията някакво си писмо без доказателства? А сега ни се лепна и мъртъв служител от Върховния съд. Това още повече усложнява нещата.
— Трябваше да има и един мъртъв адвокат, но чудна работа, още никъде не съм прочел некролога му.
— Райдър е напуснал града.
— А, добре, значи просто изчакваме, докато се върне от почивка, и се надяваме, че междувременно не е имал разговори с ФБР.
— Не знам къде е — гневно отвърна Рейфийлд.
— Армията си има разузнавателен отдел, Франк. Защо не се опиташ да използваш услугите му? Погрижи се за Райдър, после хвърли всички сили за откриване на Хармс и брат му. А щом ги откриеш, искам да легнат на два метра под земята. Мисля, че бях достатъчно ясен.
Връзката се прекъсна.
Рейфийлд тръшна слушалката и изгледа свирепо Вик Тремейн.
— Взе да става адски напечено.
Тремейн сви рамене.
— Първо очистваме Райдър, после двете черни копелета, и край на тревогите — изрече той с дрезгав глас, сякаш специално създаден за бойни команди.
— Тая работа никак не ми харесва. Не сме на война.
— На война сме, Франк.
— Убийствата никога не са били пречка за теб, нали, Вик!
— Интересува ме само успехът на мисията.
— Би ли ми казал дали все пак не изпита нещо, преди да дръпнеш спусъка срещу Фиск?
— Мисията е изпълнена. — Тремейн опря длани в бюрото на Рейфийлд и се приведе напред. — Франк, много нещо сме преживели заедно, и в боевете, и в мирно време. Но нека ти кажа едно. Трийсет години загубих в армията, от тях двайсет и пет по военни затвори като този тук, а можех да си намеря цивилна работа с далеч по-добра заплата. Всички ние сключихме договор, който трябваше да ни пази от последиците на една отдавна извършена глупост. Аз изпълних своята част. Висях над главата на Руфъс Хармс, докато другите си живееха живота. Сега освен военната пенсия имам и над един милион долара в чужбина. Ако случайно си забравил, и твоята сметка набъбна. Това ни е компенсацията за двайсет и пет години черен труд. И след всичките гадости, дето съм изтърпял, никой и нищо не ще ми попречи да поживея с тези пари както си знам. Руфъс Хармс ми направи огромна услуга, като избяга. Защото сега имам железен повод да му надупча скапания задник и никой няма да задава въпроси. А щом онова копеле издъхне, посипвам униформата с нафталин. Завинаги. — Тремейн се изправи. — И още нещо, Франк. Ще унищожа всекиго, ако се опита поне мъничко да ми попречи. — Зениците му се превърнаха в черни точици. — Всекиго.
