— Мога да ви дам номерата за всеки щат. Ще трябва да им звъните поотделно. Знаете ли кои щати ви интересуват?
Фиск погледна картата и ги изреди. Бяха повече от дузина. Записа телефонните номера и остави слушалката.
Замисли се, после реши да провери телефонните обаждания до домашния и служебния си телефон. Едното беше от някаква столична застрахователна агенция. Фиск се свърза с представителката.
— Много съжалявам за смъртта на брат ви, мистър Фиск — каза жената.
— Не знаех, че брат ми има застраховка.
— Случва се понякога. Всъщност компанията не е длъжна да уведомява близките, дори и да знае за смъртта на застрахования. Грубо казано, застрахователите не изгарят от желание да плащат премии.
— Тогава защо ме потърсихте?
— Защото бях ужасена от смъртта на Майкъл.
— Кога е сключил договора?
— Преди около шест месеца.
— Той нямаше жена и деца. За какво му е трябвала застраховка?
— Точно затова ви се обаждам. Той каза, че иска вие да получите парите, ако нещо се случи с него.
Фиск усети как гърлото му се стяга и впи пръсти в слушалката. Най-сетне намери сили да проговори:
— Родителите ни се нуждаят от тези пари много повече, отколкото аз.
— Той каза, че навярно ще им ги дадете, но искаше да използвате една част за себе си. И смяташе, че ще ги употребите много по-разумно, отколкото родителите ви.
— Разбирам. Е, за каква сума говорим?
— Половин милион долара. — Тя прочете адреса му, за да провери дали не е променен. — Знаете ли, подписвам договори с много хора по най-различни причини, и то невинаги за добро, но ако случайно не знаете, ще ви кажа, че Майкъл много ви обичаше. Бих искала и с моя брат да сме толкова близки.
Когато остави слушалката, Фиск откри, че не му се плаче. Просто искаше да разбие стената с юмрук.
Стана, прибра списъка в джоба си, излезе навън и слезе по стълбището, оградено с папрат от едната страна и декоративни храсти от другата. Краката сами го поведоха към малкия кей. Небето бе тъмносиньо, осеяно с редки облачета, лек ветрец прогонваше задухата. Той погледна на север, към стъпаловидно подредените богаташки къщи в стария град, после към източените очертания на моста Удроу Уилсън. Отсреща едва се различаваше брегът на Мериленд, обрасъл с дървета. Реактивен самолет със спуснат колесник мина над него и продължи към летище Нешънъл. Носеше се толкова ниско, че Фиск би могъл да го улучи с камък.
Когато ревът на мотори заглъхна и отново настана тишина, той прескочи върху носа на платноходката. Палубата лекичко се люлееше; слънцето галеше лицето му. Седна, подпря глава на мачтата, вдъхна мириса на сгънатото платно и затвори очи. Чувстваше се адски уморен.
— Май ти е много удобно.
Фиск се озърна стреснато и видя отсреща Сара, облечена с черно костюмче и бяла копринена блуза. На врата й висеше малка перлена огърлица, косата й бе вдигната зад тила. Беше си сложила малко грим и бледо червило.
— Извинявай, че те събудих — усмихна се тя. — Спеше толкова спокойно.
— Отдавна ли ме гледаш? — попита Фиск и сам се зачуди защо задава този въпрос.
— Не много. Можеш да се изкъпеш.
Той стана и скочи на кея.
— Хубава лодка.
— Имам късмет, че тук е дълбоко. Не се налага да я държа на някое пристанище. Ако искаш, тия дни мога да те повозя. Има още време, преди да я зазимя.
— Ще видим.
Той мина край нея и тръгна към къщата.
— Джон.
Фиск се обърна. Сара се държеше с една ръка за парапета на стълбището и гледаше лодката, сякаш искаше да откъсне от нея мъничко спокойствие.
— Каквото и да ми струва, ще оправя нещата с баща ти.
— Не си длъжна. Това е моя работа.
— Длъжна съм, Джон — твърдо каза тя.
Трийсет минути по-късно Фиск подкара колата към булеварда. Ненадейно два черни автомобила преградиха алеята и той рязко натисна спирачките. Сара изпищя. Фиск изскочи навън. И веднага застина — насреща му бяха насочени пистолети.
— Горе ръцете — кресна единият от непознатите.
Фиск незабавно вдигна ръце.
Сара изскочи на свой ред — тъкмо навреме, за да види как от едната кола излиза Пъркинс, а от другата агент Маккена. Пъркинс я забеляза.
— Приберете оръжието — каза той на двамата цивилни мъже.
— Тия хора са под мое командване — повиши глас Маккена. — Ще приберат оръжието само когато аз заповядам.
Той пристъпи пред Фиск.
— Добре ли си, Сара? — попита Пъркинс.
— Разбира се, че съм добре. Какво става, по дяволите?
— Оставих ти важно съобщение.
— Не съм прослушвала телефонния секретар. Какво има?
Маккена зърна пушката на задната седалка. Бързо извади пистолета си и го насочи към Фиск. После се вгледа в синините по лицето му.
— Насила ли ви задържа този човек? — обърна се той към Сара.
— Няма ли да прекратите тая евтина комедия? — попита Фиск.
Той свали ръце и Маккена незабавно заби юмрук в корема му. Фиск рухна задъхан на колене. Сара се хвърли към него и му помогна да се облегне на колата.
— Дръж си ръцете високо, докато дамата отговори на въпроса. — Маккена хвана ръцете на Фиск и ги дръпна нагоре. — Чу ли, дявол да те вземе?
— Не, за бога, не ме е задържал — изкрещя Сара и блъсна настрани ръката на Маккена. — Престанете. Оставете го на мира!
Пъркинс прекрачи напред.
