— Агент Маккена… — започна той, но не довърши, като видя яростния му поглед.
— Този човек има пушка в колата — заяви Маккена. — Ако искате да рискувате, ваша си работа. Аз не действам така.
Появи се още една кола и отвътре изскочи Чандлър заедно с двама униформени полицаи.
— Никой да не мърда! — изрева детективът.
Маккена се озърна.
— Кажете на хората си да приберат оръжието, Чандлър. Положението е под контрол.
Чандлър тръгна срещу него.
— Първо кажете на своите хора да приберат оръжието, Маккена. Незабавно, иначе ще заповядам да ви арестуват за нападение и побой.
Маккена не помръдна. Чандлър приведе лице към него.
— Незабавно, специален агент Маккена, иначе ще ви се наложи да звъните за правен съвет от местния арест. Наистина ли искате такова нещо в досието си?
Най-сетне Маккена се навъси и подвикна на хората си:
— Приберете оръжието.
— А сега се дръпнете от този човек, дявол да го вземе — нареди Чандлър.
Маккена съвсем бавно се отдръпна от падналия Фиск, изпепелявайки детектива с поглед на всяка крачка. Чандлър коленичи и протегна ръка.
— Джон, добре ли си?
Фиск бавно кимна, без да откъсва очи от Маккена.
— Ще ни обясни ли някой най-сетне какво става? — възкликна Сара.
— Намерили са Стивън Райт убит — каза Чандлър.
Бараката беше скрита сред горските дебри в най-затънтеното югозападно кътче на Пенсилвания, близо до границата със Западна Вирджиния. До нея се стигаше само по кален, осеян с ями път. Когато Джош влезе, пистолетът стърчеше изпод колана му, а по ботушите му бяха полепнали борови иглички и буци червеникава глина. Беше оставил камионетката под гъстите клони на близкия лещак, но за всеки случай метна отгоре и камуфлажна мрежа. Най-много се тревожеше да не ги забележат от въздуха. За щастие нощите още бяха топли. Не би рискувал да запали огън; нямаше как да скрие дима.
Руфъс седеше на пода с Библия в скута, подпрял широките си плещи на стената. Пиеше сода, до него лежаха остатъците от обяда. Беше се преоблякъл с дрехите, които му даде Джош.
— Наред ли е всичко?
— Няма жива душа освен катериците. Как се чувстваш?
— Адски щастлив и уплашен до смърт. — Руфъс поклати глава и се усмихна. — Хубаво е да си пиеш свободно содата и да не се тревожиш, че някой може да ти види сметката всеки момент.
— Надзирателите ли имаш предвид или затворниците?
— А ти как мислиш?
— Сигурно и едните, и другите. Нали знаеш, и аз съм лежал на топло. Ако речем, може и книга да напишем.
— Колко време ще стоим тук?
— Ден-два. Докато се поуталожат нещата. После тръгваме към Мексико. Там се живее десет пъти по-евтино. Имам стари приятели от армията по ония места. Те ще ни помогнат да се уредим. Може да си намерим рибарска лодка и да живеем на плажа. Харесва ли ти?
— На мен и в канализацията би ми харесало. — Руфъс се изправи. — Имам един въпрос.
Брат му се подпря на стената и започна да бели ябълка с джобното си ножче.
— Слушам те.
— В камионетката имаше цял товар провизии, две пушки и тоя пистолет, дето го носиш. Плюс дрехи за мен.
— И какво?
— Случайно ли носеше всички тия неща, когато дойде да ме видиш?
Джош сдъвка парченце ябълка.
— Като всеки човек, и аз трябва да ям. Значи от време на време ходя да пазарувам, нали така?
— Да, но не си купил нищо нетрайно — мляко, яйца и тъй нататък. Само консерви и полуфабрикати.
— В армията ни хранеха само с консерви. Сигурно ми е допаднала готовата храна.
— И винаги ли си мъкнеш артилерията?
— Може да съм хванал някакъв комплекс от Виетнам и още да не ми е минало.
Руфъс опипа ризата си с размерите на чаршаф.
— Моят размер не се намира по щандовете. Пристигнал си, за да ме измъкнеш, нали, Джош?
Джош привърши с ябълката и метна огризката през отворения прозорец. Избърса ръце от сока и погледна брат си.
— Виж какво, Руфъс, така и не разбрах защо уби онова момиченце. Но знаех, че за да го сториш, не си бил на себе си. Когато получих писмото от армията, рекох си: тука има нещо. Не знаех, че е прикритие за онова, което са ти сторили. Но фактът е, че в днешно време, ако човек се побърка и вземе да прави гадости, вкарват го в лудницата, а като оздравее, просто го пускат. Ти лежа в затвора двайсет и пет години заради нещо, което знам, че не си искал да сториш. Нека просто речем, че ми е дошло време да кажа: стига толкоз. Ти излежа колкото трябваше, нали разбираш, плати си с лихвите за всичко. Трябваше да излезеш и аз донесох ключа. Ако не беше пожелал да тръгнеш, щях да те посъветвам както си знам. Наречи го добро или зло, не ми пука. Бях решил да го направя.
Цяла минута двамата братя се гледаха, без да говорят.
— Ти си добър брат, Джош.
— Адски си прав.
Руфъс отново седна на пода, взе Библията и внимателно запрелиства страниците, докато откри търсения пасаж. Джош го погледна.
— Още ли четеш тия работи след толкова много години?
Руфъс вдигна очи към него.
— Ще ги чета, додето съм жив.
Джош изсумтя.
— Прави каквото си искаш, но ако питаш мен, не е чак толкова умно да си губиш времето с празни работи.
Руфъс му хвърли леден поглед.
— Не са празни работи. Словото Божие ме опази през всичките тези години.
