Джош поклати глава, озърна се през прозореца и отново погледна Руфъс. Докосна дръжката на пистолета.
— Това тук е Бог. Или нож, или шашка динамит, или наперено поведение. А не някаква си книга, пълна с истории как хората се убиват един друг, отнемат чужди жени и вършат какви ли не грехове…
— Човешки грехове, не Божии.
— Господ не те измъкна оттам. Аз го сторих.
— Бог те изпрати при мен, Джош. Всичко е негова воля.
— Значи казваш, че Господ ме е накарал да дойда при теб?
— Защо дойде?
— Казах ти вече. Да те измъкна.
— Защото ме обичаш, нали?
Джош леко се изненада.
— Да — каза той.
— Това е волята Божия, Джош. Обичаш ме и ми помагаш. Такива са пътищата Господни.
Джош поклати глава и се загледа настрани. Руфъс отново зачете Библията.
От портативната полицейска радиостанция на Джош долетя писукане. Той бе успял да я настрои на местни вълни, за да следят новините за бягството на Руфъс.
— Чу ли се нещо ново за теб от полицията? — попита Джош.
В новините снощи бяха споменали за Руфъс Хармс. Военните се ограничиха с коментара, че Хармс е жесток убиец, известен в затвора с буйния си нрав. Избягал с помощта на своя брат, също изпечен престъпник. Двамата били въоръжени и много опасни. В превод от полицейския жаргон: не се учудвайте и не разпитвайте много-много, когато властите домъкнат труповете им.
— Не много — отговори Руфъс. — Търсят на юг, точно както очакваше.
В този момент от транзистора, сложен на пода до радиостанцията, долетя сигналът за следобедните новини. Първите две съобщения не представляваха интерес за братята. Третата обаче ги накара да се вторачат в радиото. Джош се пресегна и засили звука. Съобщението продължи по-малко от минута и когато то свърши, Джош изключи транзистора.
— Райдър и жена му — каза той.
— Нагласили са го, уж че я е застрелял, а после се самоубил — добави Руфъс, клатейки смаяно глава. — Двама души ми идват на свиждане, а сега и двамата са мъртви.
Джон се вгледа в брат си. Знаеше точно какво мисли.
— Руфъс, вече не можеш да ги върнеш.
— Аз съм виновен. Умряха, защото се опитаха да ми помогнат. А жената на Райдър изобщо не знаеше за това.
— Не си молил онзи Фиск да идва в затвора.
— Но помолих Самюел. Ако не бях го сторил, щеше да е жив.
— Той имаше дълг към теб, Руфъс. Как мислиш, защо изобщо дойде? Защото беше виновен. Знаеше, че не се е борил докрай за теб. И искаше да изкупи вината си.
— Но все пак е мъртъв, нали? Заради мен.
— И така да е, вече нищо не можеш да сториш.
Руфъс погледна брат си.
— Мога да се погрижа поне смъртта им да не е напразна. И бездруго ония вече ми съсипаха живота. А сега посягат на други хора. Казваш, че в Мексико ще сме на сигурно място, но те няма да спрат да ни търсят. Вик Тремейн е луд за връзване. Погледнеш ли го в очите, веднага ще разбереш. През всички тия години се мъчеше да ме очисти. Вероятно смята, че сега му е паднал случай. Да надупчи и двама ни.
— Ако военните ни докопат преди полицията, сто на сто ще гърмят, докато им свършат пълнителите — кимна Джош. Извади пакет цигари, запали и духна дим към отсрещната стена. — Е, и аз знам да стрелям. Ако не друго, поне ще ме помнят, додето са живи.
Руфъс упорито поклати глава.
— Не бива да им се размине след всичко, което извършиха.
Джош тръсна пепел на пода и го погледна сърдито.
— И какво точно смяташ да направиш? Да отидеш в полицията и да речеш: „Слушайте, момчета, имам да ви разкажа нещо. Елате сега да приберем на топло тия бели началници.“ — Джош извади цигарата от устата си и плю на пода. — Майната му, Руфъс.
— Трябва да взема онова писмо от армията.
— Къде го остави?
— Скрих го в килията.
— А, не, в затвора няма да ходим. Опиташ ли се, по-добре аз да те гръмна.
— Няма да се връщам във Форт Джаксън.
— Какво тогава?
— Самюел беше адвокат. Адвокатите вадят копия от документите.
Джош вдигна вежди.
— Искаш да идем в кантората на Райдър?
— Трябва, Джош.
Джош допуши цигарата до филтъра, преди да отговори:
— Нищо няма да правя, Руфъс. Цялата гадна американска армия е хукнала подир задника ти. И подир моя. Няма как да се скриеш в тълпата. По дяволите, пред теб Джордж Форман е като недоносче.
— И все пак трябва да го направим, Джош. Ако не искаш, ще ида сам. Успея ли да намеря писмото, може би някой ще се съгласи да помогне. Например да напише нова молба до съда.
— Да бе, видя какво стана предния път. Целият Върховен съд се е залетял да ти помага, нали?
— Можеш и да не идваш, Джош. Но аз трябва да го направя.
— Ами Мексико? Дявол да го вземе, Руфъс, ти си свободен. Засега. Опитаме ли се да разбутаме тая история, моментално попадаш обратно в затвора, ако не те застрелят преди това. Трябва да бягаме, додето не е станало късно, мой човек.
— Искам да бъда свободен. Но не мога да си тръгна така. Отида ли сега в Мексико, ще умра от угризения, ако Господ не ме прибере преди това.
— Угризения ли? Двайсет и пет години си лежал невинен в затвора. Когато умреш, отиваш право в рая и ще седиш в лоното Божие.
— Не си хаби приказките, Джош. Няма да ме разубедиш.
Джош плю отново и надникна през мръсния, пукнат прозорец.
