Проста истина полностью

— Е, Джош е съвсем друга история. На такива като него тук им викаме „калпави негри“. Избухлив, наперен, самонадеян. Вижте какво, нямам расови предразсъдъци и никому не позволявам да употребява пред мен думата „чернилка“, но ако я имаше в речника ми, точно с нея бих описал Джош Хармс. С доста народ се е спречквал здравата.

— Четох, че воювал във Виетнам и се проявил като герой.

— Вярно, така си беше — бързо потвърди Баркър. — По тия места никога не е имало човек с толкова ордени. И да ви кажа, всички се смаяха. Но не мога да отрека, Джош умееше да се бие.

— Нещо друго?

— Ами… Джош успя да завърши гимназия. — Гласът на Баркър се промени. — Но най-много успехи имаше в спорта. Аз, знаете, сам въртя вестника и следя всички новини. Джош Хармс беше най-невероятният атлет, когото съм имал честта да видя. Бял, черен, зелен, който и да му се изправеше насреща в бягането или високия скок, правеше го на пух и прах. Знам, че в спорта цветнокожите си ги бива, но Джош наистина беше изключителен. Просто нямаше спорт, в който да не се е отличил. Знаете ли, че още държи пет-шест щатски рекорда? — Той помълча и гордо добави: — А ние от Алабама сме дали на страната мнозина велики спортисти.

Сара въздъхна.

— Играл ли е и в колежа?

— Е, получи предложения за стипендия от няколко отбора по футбол и баскетбол. Дори искаха да го вземат в щатския тим, толкова беше добър. Вероятно щеше да стане звезда. Но не му провървя.

— Как така?

— Знаете как. Правителството го викна да защитава страната в битката срещу комунизма.

— С други думи, бил е мобилизиран и изпратен във Виетнам.

— Точно така.

— Върна ли се след войната?

— О, да. Майка му още беше жива, но не за дълго. Разбирате ли, точно по това време стана онази беля с Руфъс. Ако не греша, той сам влезе в армията заради Джош. Може би е искал да стане герой като брат си. А според мен просто си търсеше място в живота. След смъртта на баща му вече нямаше какво да очаква от нашето градче. Естествено, накрая всичко тръгна от зле по-зле. Както и да е, Джош дойде да ме пита дали не мога да помогна с нещо. Нали разбирате, силата на печата и тъй нататък. Но нищо не можех да сторя.

— Изненада ли ви убийството? Нали сам казахте, че Руфъс не е бил буен.

— Доколкото знам, никого не е закачил дотогава. Беше грамаден, но иначе кротка душа. Когато чух за момиченцето, просто не повярвах. Да беше някой друг, как да е, но не и Руфъс. И все пак доказателствата не оставяха място за съмнение.

— Джош остана ли да живее в градчето?

— Е, сега стигаме до един особено неприятен момент от местната история.

— Какъв?

— По-добре да не говорим за това.

Сара бързо размисли. Как се изразяваха журналистите?

— Няма да е за публикация.

— Сигурна ли сте? — подозрително попита Баркър.

— Абсолютно. Няма да го публикувам.

— Искам да знаете, че записвам разговора — строго изрече Баркър. — Ако прочета някъде онова, което ви казвам, ще съдя и вас, и вестника до последен грош. Журналист съм, знам как стават тия работи.

— Мистър Баркър, обещавам, че каквото и да ми кажете, няма да бъде използвано за журналистически материал.

— Добре. Всъщност мина толкова време, че вече няма значение… поне пред закона. Но в тоя наш свят малко предпазливост никога не е излишна. — Баркър се изкашля. — Е, из града бързо плъзна слух какво е сторил Руфъс. Няколко местни момчета пийнаха здравата, събраха се и решиха, че трябва да предприемат нещо. До Руфъс нямаше как да се доберат, той беше под опеката на американската армия. Но можеха да се заемат с другите от семейството.

— И какво направиха?

— Изгориха къщата на мисис Хармс, това направиха.

— Мили боже! Тя вътре ли беше?

— Да, докато Джош я измъкна. И знаете ли какво? Джош подгони онези момчета. Биха се насред улицата. Гледах ги през прозорците на редакцията. Знаете ли, трябва да бяха десет срещу един, но Джош вкара половината в болница, преди останалите да го пребият едва ли не до смърт. Не бях виждал такова нещо и дано повече никога да не видя.

— Било е същински ад. Не се ли намеси полицията?

Баркър се изкашля смутено.

— Ами… хората говорят какво ли не. Разнесе се слух, че две-три от ония момчета, дето подпалиха къщата…

— … са били полицаи — довърши Сара. Баркър не каза нищо. — Надявам се Джош да е осъдил градската управа.

— Всъщност те осъдиха него. Имам предвид онези момчета, дето ги вкара в болница. Джош не можеше да докаже нищо за пожара. Нали разбирате, останалото е само моя догадка. А в полицията скърпиха някаква история, че оказал съпротива при арест и тъй нататък. Десет свидетели срещу един, и то цветнокож. Е, накратко казано, той полежа в затвора и онези прибраха цялото им имущество, макар че не беше кой знае какво. Скоро след това мисис Хармс почина. От мъка по синовете си, ако питате мен.

Сара едва се удържаше да не закрещи.

— Мистър Баркър — каза тя, — това е най-отвратителната история, която съм чувала. Не познавам вашия град, но съм сигурна, че не бих желала мой близък да живее там.

— Хората не са чак толкова лоши.

— Да, например обичат ветераните от войната, нали?